Евгений Дончев

Призори на 4 юни 1989 г. Пекин бе призрачен град. Покрит бе с плътен дим от опожарени коли, примесен с тежка миризма на барут. С изключение на военните, окупирали пл. „Тянанмън“, рядко можеше да срещнеш живо пиле. Но пък имаше трупове, много трупове, чийто брой може би никога няма да узнаем.
Недалеч от правителствената резиденция „Дяоюйтай“, по ул. „Мусиди“ - колона от 17 опожарени бронетранспортьора; по-надолу в посока централния булевард „Чананцзе“ - още 8; около „Гуананмън“ - 4 танка. Димящите военни камиони, автобуси и тролеи, използвани за барикади, както и леките коли не съм броил. Приключих обиколката при „Чунвънмън“, защото ми прилоша от това, което видях - от надлеза над булеварда висеше обесен човек, напълно обгорял. Спрях служебната кола на кореспондентското бюро на БТА в Пекин и попитах групичка китайци край него какво е станало. „Стреля срещу тълпата, която после се нахвърли, изгори го жив, а след това обеси трупа му.“ Тази гледка, както и размазаните от танк човешки останки на моста „Цзянгомънвай“, никога няма да забравя...
Така бе сложен край на най-тежката криза на доверие в Китайската комунистическа партия в цялата й 88-годишна история. Край, който в чужбина наричат „Клането на „Тянанмън“, а обикновените китайци – „Люсъ шъцзян“ (събитията от 4 юни). Трябва да се знае обаче, че на самия площад нямаше трупове – жертвите и от двете страни бяха дадени в подстъпите и улиците край него, когато жителите на Пекин се вдигнаха да защитават събралите се по-рано на предния ден на площада студенти. Така че това бе сблъсък, яростен сблъсък на армията с хора, въоръжени с коктейли „Молотов“, които не успяха да спрат военните колони. И когато те стигнаха до площада около полунощ, дадоха ултиматум на студентите да се изтеглят, което те направиха – организирано, пеейки „Интернационала“.

Варианти

А можеше ли всичко да приключи по друг начин, без жертви, които дамгосаха тогавашното китайско ръководство или поне онези висши лидери, които подкрепиха налагането на военното положение?
Късно вечерта на 2 юни обикалях центъра на Пекин. Протестите бяха позамрели от няколко дни, на площада имаше едва десетина палатки на студенти. На централната жп гара, която е на около 2 км от „Тянанмън“, от няколко дни бе композиран ешелон с тежка военна техника. Когато се прибирах, видях как 30 – 40 командоси потънаха в един от входовете към Подземния град, който е точно копие на улиците на повърхността.
Само за десетина минути командосите можеха да разчистят палатките, а машините да окупират площада – без кръв и трупове. С това и протестите най-вероятно щяха да приключат. Но вместо да превземат площада „отвътре“, военните колони, които бяха спрени от барикади в предградията още на 19 май, когато бе обявено военното положение в столицата, тръгнаха като на парад посред бял ден. Жителите на Пекин скочиха да защитават децата си и бяха подпалени първите камиони. Останалото е известно.
Този вариант обаче изключва „контрареволюционния метеж“, какъвто според властите е била съпротивата срещу армията. А именно това е най-тежкото обвинение според китайската конституция. Междувременно ръководството бе разцепено по въпроса за употребата на сила. Така че по този параграф бе свален от поста и поставен под домашен арест до края на живота му тогавашният партиен лидер Чжао Цзъян; бе извършена и чистка сред останалите членове на висшето партийно и държавно ръководство. Така че или сблъсъкът е бил съзнателно търсен, или Дън Сяопин, който издаде заповедта колоните да тръгнат, е подценил способността на пекинци да скочат срещу армията. Но този вариант не е особено убедителен.
А можеше ли компартията да отстъпи пред исканията на студентите за многопартийна система и демокрацията по западен образец? Пълен абсурд, защото най-вероятно щеше да пламне гражданска война и Китай да потъне отново за десетилетия в хаос – както във войната между маоистите и чанкайшистите в края на 40-те години или пък по време на трагичната „културна революция“.
И днес раните от „Тянанмън“ не са излекувани. Но Китай вече е мощна икономическа сила с добре обособена многобройна средна класа, която – подобно на западните инвеститори – няма интерес от хаос. Освен това за разлика от 1989 г. реформите отдавна са обхванали и градовете, след като стартираха от селата, и подобно масово недоволство в Пекин, Шанхай, Гуанчжоу или други мегаполиси вече изглежда малко вероятно.
На същия 4 юни победата на „Солидарност“ на първите демократични избори в Полша нанесоха първия удар по европейската комунистическа система. Изстрелите на тази дата в Пекин обаче закрепиха азиатския политически модел в Китай, който с някои изключения (най-голямото е Индия, чиято история обаче е доста по-различна) се уповава на тоталитарно управление, гарнирано със силен икономически либерализъм. И единствено крахът на икономиката, какъвто в Китай не се очертава въпреки световната криза, може да застраши властта на управляващата партия.