Пол Кругман*, в. "Ню Йорк таймс"

Колкото повече се вглежда човек в причините за сегашното бедствие, толкова по-ясно става, че грешният завой, който направи кризата неизбежна, бе взет в началото на 80-те години на ХХ век при управлението на президента Роналд Рейгън.
"Този законопроект е най-важният законодателен акт за финансовите институции през последните 50 години. Той осигурява решение в дългосрочен план за създаващите проблеми спестовни институции... Общо взето, мисля, че ударихме джакпота." Това заяви през 1982 година Роналд Рейгън, когато подписа закона за спестовните институции "Гарн-Сейнт Джърман".
Както се оказа, той грешеше за решението на проблемите на спестовните институции. Законопроектът тъкмо обратното, превърна техните слаби дотогава неприятности в пълна катастрофа. Рейгън обаче бе прав за значението на този закон. Така и за джакпота, както видяхме повече от 25 години по-късно, стигайки до най-тежката икономическа криза от Великата депресия.
Атаките срещу рейгъномиката обикновено се съсредоточават върху нарастващото неравенство и данъчната безотговорност. Наистина Рейгън възвести началото на период, през който едно ограничено малцинство стана много богато, докато семействата от работническата класа получиха оскъдни придобивки. Той освен това скъса с отколешните правила за благоразумна данъчна политика.
По втората точка: по традиция, американското правителство е допускало големи бюджетни дефицити само в периоди на война и на извънредна икономическа ситуация.

Федералният дълг

като дял от брутния вътрешен продукт (БВП) се понижи значително от края на Втората световна война до 1980 година. Задлъжнялостта обаче започна да нараства при Рейгън. Тя отново намаля при президента Бил Клинтън през 90-те години на миналия век, но пак пое нагоре при правителството на неговия наследник Джордж Буш, като ни остави зле подготвени за критичната ситуация, която се е стоварила сега върху нас.
Увеличаването на държавния дълг обаче изглеждаше нищожно в сравнение с нарастването на частния дълг, станало възможно заради финансовата дерегулация. Промяната във финансовите правила в Съединените щати бе най-важното наследство, което ни остави Рейгън. И то е завещанието, което продължава да тегне над нас.
Незабавният ефект от закона "Гарн-Сейнт Джърман", както казах, бе да превърне спестовните институции от проблем в катастрофа. Кризата със спестяванията и кредитите бе извадена от житието на светеца Рейгън, но реалността е, че дерегулацията всъщност даде на този сектор, чиито депозити бяха гарантирани от федералните власти, зелена светлина да играе комар с парите на данъкоплатците, ако използваме най-мекия възможен израз, или да си ги присвоят, ако употребим най-острия. Когато правителството "приключи случая", данъкоплатците бяха загубили 130 милиарда долара, които бяха много пари.

Тази криза обаче имаше и по-дългосрочни последици

Законодателните промени от периода на Рейгън на практика вдигнаха ограниченията върху ипотечното кредитиране от времето на Новия курс - ограничения, които ограничаваха възможността на семействата да си купуват жилища, без да изваждат от бюджета си значителна сума пари.
Тези ограничения бяха въведени през 30-те години на ХХ век от политически лидери, които току-що бяха преживели ужасяваща финансова криза и се опитваха да предотвратят нова. Петдесет години по-късно споменът за Великата депресия вече бе избледнял.
Правителството, обяви Рейгън, е проблемът, не решението. Магията на пазара трябва да бъде оставена на свобода. И така, предпазните мерки бяха отменени.
Заедно с по-либералните стандарти за отпускане на други видове потребителски дългове това доведе до радикална промяна в поведението на американците.
Ние не винаги сме били страна на големи дългове и малки спестявания: през 70-те години на ХХ век американците заделяха почти 10% от техните доходи - малко повече, отколкото през предходното десетилетие. Едва след дерегулацията на Рейгън спестяванията постепенно изчезнаха от американския начин на живот, за да се стигне до кулминацията - ниво на спестяванията, близко до нулата, което преобладаваше в навечерието на голямата криза. Задълженията на домакинствата се равняваха на едва 60% от техните доходи, когато Рейгън влезе в Белия дом - почти същото равнище както при президента Джон Кенеди. До 2007 г. те вече възлизаха на 119%.
Уверяваха ни, че всичко това са добри неща: да, американците трупат дългове и не заделят нищо от своите доходи, но финансовото им състояние изглежда чудесно, стига само човек да включи в сметката нарастващата стойност на техните къщи и портфейли с акции. Опа-а-а.
В момента преките причини за сегашната икономическа криза могат да бъдат открити в събития, които станаха дълго след като Рейгън се оттегли от президентския пост - в пресищането със спестявания в глобален мащаб, което бе причинено от излишъка в Китай и на други места, и в гигантския жилищен балон, за чието надуване помогна пресищането със спестявания.

Експлозивното нарастване на дълговете

през последния четвърт век обаче направи американската икономика толкова уязвима. Неминуемо бе подложените на прекомерно напрежение кредитополучатели да започнат да просрочват масово задълженията си още щом жилищният балон се спука и безработицата поеме нагоре.
Тези просрочвания на свой ред причиниха опустошения във финансовата система, която също главно заради дерегулацията от времето на Рейгън пое твърде много рискове с твърде малко капитали.
Мнозина заслужават да бъдат обвинени през тези дни. Най-големите злодеи, които стоят зад кашата, в която сме затънали в момента, обаче бяха Рейгън и неговото обкръжение от съветници - хора, които забравиха уроците от най-тежката финансова криза в историята на Съединените щати и ни осъдиха нас, останалите, да я преживеем отново.


*Пол Кругман е Нобеловият лауреат за икономика за 2008 година.