Пол Кругман
Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г.
New York Times

И изведнъж се оказа, че всички говорят за инфлация. Решителни мнения и коментари предупреждават, че хиперинфлацията ни дебне иззад ъгъла. А пазарите може и да се вслушват в тези страховити предупреждения – лихвите по дългосрочните правителствени облигации скочиха и страхът от бъдещата инфлация е една от възможните причини за това развитие.

Опасността, която дебне зад ъгъла

Но дали големият инфлационен кошмар има някакви разумни основания? Ами, честно казано, не. И сега ще изложа възраженията си, като започна от най-основното. И подозирам, че опасността, която дебне иззад ъгъла, се отнася отчасти за политиката, а не толкова за икономиката.
Да започнем с първия и най-основен аргумент. Важно е да разберем, че за момента в икономиката не се забелязват признаци на инфлационни напрежения. Потребителските цени в момента са по-ниски, отколкото преди година, а ръстът на възнагражденията е застинал на едно равнище заради очакванията за висока безработица. Дефлацията, а не инфлацията е по-очевидната актуална опасност.
Така че, ако цените не се покачват, защо от толкова страни непрекъснато чуваме страховити предупреждения за инфлация? Някои анализатори твърдят, че Федералният резерв печата големи количества пари, което може да предизвика инфлация. Други пък смятат, че бюджетният дефицит в крайна сметка ще подтикне американското правителство изкуствено да оскъпи дълга си. Първото основание е просто погрешно. Във второто може и да има някаква логика, но не е реално.
И така, вярно е, че в последните месеци Федералният резерв предприема безпрецедентни действия. По-специално в последно време закупува големи количества дълг от правителството и от частния сектор и плаща за придобивките си, като кредитира банките с допълнителни резерви. При нормални условия тези действия биха били силно инфлационни: банките, наводнени с резерви, биха увеличили заемите, което пък би покачило търсенето, а оттам ще последва неизбежното покачване на цените.

Седнали върху резервите си да ги пазят

Но условията не са нормални. Банките не отпускат като кредити своите допълнителни резерви. Те просто са седнали върху тях и ги пазят. И след това изпращат вече получените пари обратно на Федералния резерв. Така че Федералният резерв в действителност не печата никакви пари, които да са в обращение.
И все пак, не може ли подобни действия да предизвикат инфлация рано или късно? Не. Между 1997 и 2003 г. пред лицето на икономически ураган, не твърде различен от онзи, с който в момента се борим, японската централна банка закупи дълг в рамките на широкомащабни инициативи. И какво се случи с потребителските цени? Ами паднаха.
Като цяло много голяма част от сегашната толкова актуална дискусия за инфлацията извиква спомени за онова, което се случи в началните години на Голямата депресия, когато много влиятелни хора предупреждаваха за инфлация дори след като цените се бяха сринали.

Пожар по време на потопа

Както пише британският икономист Ралф Хоутри: „Това е все едно да крещиш „Пожар! Пожар!“, по време на Големия потоп. Едва след като депресията и безработицата започнаха да намаляват, заплахата от инфлация се появи в дневния ред.“
Има ли риск от инфлация, след като икономиката се възстанови? Това е твърдението на онези, които разглеждат внимателно прогнозите, че федералният дълг скоро може да се покачи до над 100% от БВП. И предупреждават, че на Америка ще й се наложи в края на краищата изкуствено да повиши дълга си, което означава да повиши цените до нива, при които реалната стойност на дълга да бъде редуцирана.
Подобни неща са се случвали и в миналото. Франция например трябваше да повиши стойността на по-голямата част от дълга, който натрупа по време на Първата световна война.
В същото време липсват достойни примери от съвремието. В последните две десетилетия Белгия, Канада и, разбира се, Япония преминаха през периоди, в които дългът им надвишаваше 100% от БВП. А самите САЩ излязоха от Втората световна война с дълг, надвишаващ 120% от БВП. В нито един от тези случаи обаче правителствата не решиха да търсят изход в инфлацията като решение на проблемите си.
И така, имаме ли някаква причина да си мислим, че инфлацията наближава? Някои икономисти са поддръжници на една умерена инфлация в рамките на целенасочена политика като начин за окуражаване на кредитирането и намаляване на дълговото бреме в частния сектор. Аз симпатизирам на техните аргументи и бях привърженик на подобен сценарий и в Япония през 90-те години. Но инфлацията никога не намери поддръжници сред японските политици и икономически стратези. А засега поне не се забелязват признаци за подкрепата й сред американските им колеги.
Всичко изтъкнато дотук повдига въпроса: ако инфлацията не е реален риск, защо всички твърдят обратното?

Нормалните правила са неприложими

Ами, както може и да сте забелязали, понякога икономистите изпадат в разногласия. А големите различия в гледните точки са особено вероятни в странни времена като днешните, когато много от нормалните правила вече не са приложими.
Но е много трудно да се отървем от усещането, че настъпващият страх от надвисналата инфлация отчасти има политически корени. Не забелязвате ли, че това са изказвания на икономисти, които нямат проблем с дефицити, дължащи се на данъчни намаления, но които изведнъж се оказаха фискални мрънкачи, когато правителството започва да харчи пари за спасението на икономиката. И тяхната цел, изглежда, е да тормозят администрацията на Обама, за да я принудят да изостави стратегията си за спасение.
Няма нужда да казвам, че президентът не трябва да се оставя да бъде тормозен. Икономиката все още се намира в сериозна беда и се нуждае от продължителна подкрепа.
Да, вярно е, че имаме проблем с дългосрочните бюджетни прогнози и ще трябва да започнем да изграждаме основите за дълготрайното решение, но когато иде реч за инфлация, единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх от инфлацията.