Даниел Финкелстийн
The Times

“Добро е, но няма да мине в парламента.” Често чувах тези думи в годините, когато работех върху речите на Уилям Хейг. Всъщност това бе нещо като закачка. Аргументите, шегите и подмятанията бяха добри, но нямаше да се впишат в странната атмосфера на Камарата на общините.
Зад тази шега обаче се крие истина, която всички ние знаем. Парламентът е странно място. Както буквално, така и метафорично, той работи по собствени правила.

Изумителна упоритост

И малките чудатости и анахронизми нямат край. Упоритостта, с която стоеше зад своето достойнство, бе изумителна. А традициите и установеният ред бяха озадачаващи.
Ясно си спомням една вечер, когато всички тори заминаха на тайни алкохолни партита. Искаха, като се върнат, да поставят в неудобно положение правителството със символичен вот, след като лейбъристките депутати вече са се разотишли. Тази „клопка“ (да си спомним и как лейбъристите стояха по цяла нощ само за да изтощят торите) бе повод за грандиозна радост у организаторите си. Но страничните наблюдатели бяха озадачени. Каква бе целта? Какво щеше да бъде постигнато?
Ако разговаряте с отделни депутати, е много вероятно те да споделят изумлението ви. Но се чувстват безсилни да направят нещо по въпроса. Или са си мислели, че е по-добре да изиграят мача, отколкото да спорят с рефера за правилата. Така се установи примирено съгласие. Нещата не могат да се променят. Те няма да се променят. Но, по дяволите, няма нужда да се променят.
Бедствието с разходите се появи и заради това усещане. Всички знаеха, че правилата са станали причудливи и възнагражденията, започнали като периодично отпускана сума, са се превърнали в необложена с данъци заплата. Но бяха едно цяло и вкупом получаваха заплата. Бяха се вкопчили в Службата за данъци и такси и таяха в себе си идеята, че и тя, и някои други парламентарни органи са слаби и безполезни. И така продължиха до ... фиаското.
Със сигурност ще го разберат. Нали? Ако парламентът не се промени, година след година ще бъде поразяван от скандали и обществото ще реагира гневно. Начинът, по който работят законодателството и политиката, вече не е скучен процедурен въпрос. Настроението срещу политиката, желанието за нещо ново, е на мода в момента. И осъзнаването му, както и справянето с него, е голямото интелектуално предизвикателство на епохата.
Логичната следваща стъпка ще е да последваме парите. Навън печалбите ще се гледат под лупа. Ще чуваме все повече за финансирането на политически партии. Политиците доста бързо ще влязат в мир със себе си. И ще се опитат да бягат пред бедствието. Но може да не преценят количеството бедствия, очакващи ги в бъдеще, които нямат нищо общо с парите, а с начина, по който работи парламентът.

Ето някои от тях:

„Дебатгейт“. Когато преди няколко години реших да присъствам на дебат в Университета в Дърам, бях уведомен, че той ще бъде в “парламентарен стил”. Оказа се, че това значи депутат от опозицията (в ролята - „главният камшик“ Ник Браун) да крещи по време на изказването ми. Това ли е парламентарен стил?
Когато Камарата на общините е пълна повече от половината, депутатите просто викат и се прекъсват един друг, правейки невъзможен интелигентния дебат. След като наблюдавах един дебат, попитах мой приятел, който е член на парламента, защо острието на торите държи такава пламенна, хриплива реч. Той ми отвърна, че макар телевизионните микрофони да го хващат добре и ясно, колегите му могат да чуят изказването всред целия шум само ако крещи.
А нещата, които крещят депутатите, не са и много мили. Сексистки, груби, клеветнически, неуместни, наивни. Кога някой ще влезе, ще запише всичко това и ще го качи на блога си? Колко време ще мине, преди първо един, а после и друг депутат да бъде хванат, че казва нещо неподобаващо? Извинения, дисциплинарни мерки. Предвиждате всичко това, нали?
Когато Дейвид Камерън бе избран за пръв път за лидер на торите, обеща да сложи край на комедийната политика. След което обвини „главния камшик“ на лейбъристите, че го прекъсва. Сензационен момент. Впоследствие обаче и той стигна до извода, че не може да продължава да се държи като възрастен. “Би било добре, но не работи в парламента”. Отказа се твърде лесно. А трябваше да обещае, че ще се държи цивилизовано по време на дебати и колегите му ще последват примера.

„Камшикгейт“. Преди време играех една игра. Доста нечестна, но все пак забавна. Вечерите с депутати от всички партии биваха прекъсвани от звънец за гласуване със сигнал като този в камарата. На тръгване ги питах: “За какво гласувахте?” Повечето си нямаха ни най-малка представа.
Колко време ще мине, преди някой да реши старателно да подпитва парламентаристите за какво са гласували? В момента, в който робското следване на „камшика“ се превърне в проблем, проблем ще станат и всички установени практики.
Какво ще си помислят хората за гласуването по основни въпроси, след като Камарата е почти празна по време на дебати? Ами депутати, които отсъстват по време на дискусията? Ами начинът, по който гласуват вкупом?
Тези практики звучат логично за много депутати. Но така беше и с одобрението на допълнителните разходи. Да се действа ли сега? Или да чакаме да стане твърде късно?

„Законгейт“. Единственият начин да се избегне скандал е да има по-малко законодателна дейност. По-ограничена законодателна програма. Това е необходимо при всички случаи.
Депутатите отдавна са наясно, че гласуват твърде много закони и не могат да ги огледат подробно, както се полага. Те дори въведоха специална наредба, която позволява промяна на съществуващи закони, без да трябва да се връщат за преразглеждане в парламента.
Обществото не знае за това. Повечето хора си мислят, че законите все още трябва да минат през парламента, колкото и сурови да са последствията. Кога ли ще ни „изненада“ скандал по повод наредбата за коване на закони по бързата процедура?
И това е само началото. Подборът на партийните кандидати, дебатите за документи, които само едната страна е прочела, важните дискусии, на които присъстват по-малко от десетина депутати. И така нататък, и така нататък ...