Проф. д-р на икономическите науки Димитър М. Иванов Лондон, специално за в. „Класа“ Безпрецедентната учителска стачка е само поредният повод за тревогата, която още веднъж искам да изразя относно пътя и скоростта, с която върви България през първото десетилетия на 21-я век. Членството в ЕС ни отвори нови, огромни възможности за прогрес и растеж. Но без да знаем как да ги използваме, лутането в политиката продължава. За кризата на доверие Налице са ясни сигнали за масивна декомпозиция на публичния, социалния и политически живот в страната. По–дълбока и отчетлива социална фрагментация в нашето общество не е съществувала през последните 68 години. От две години огромни, исторически за българското общество протести заливат страната – учители, преподаватели от ВУЗ-ове и научни работници, горски работници, транспортен сектор, лекари и медицински персонал, земеделски стопани, пенсионери. Нека премиерът да поиска справка какъв процент от реално активната работна сила на България (без безработните) е протестирала и протестира по време на неговото управление. Моята сметка показва, че това е над една четвърт! И то без студентите, и без младите хора до 19 години. Това са протести срещу очевидните дълбоки икономически и социални неравновесия и несправедливости в обществения живот; срещу ампутацията на покупателната способност на членовете на множество професионални гилдии. Очевидно е, че вълната на икономическия растеж (малък или голям е отделна дискусия) не повдигна всички лодки. Налице са дълбоки социални неравновесия, всяко от които изисква сериозна и добре обмислена реформа, която надхвърля политическия мандат на избраните правителства. И всичко това - на фона на един продължаващ вече десетилетие стил на политическо управление на страната. Той се характеризира с изключително силна партизанщина, арогантност, пълна изолация на инициативата и активността на граждански движения и структури, съзнателна липса на прозрачност при вземането на национални решения. Както и с «инженирано» държане на обществото в състояние на дезинформираност, граничеща с манипулация по основни, жизнено важни проблеми на развитието на страната ни. Категории като ефективност на взетите политически решения, компетентност на тези, които ги изработват, както и политическа отговорност за решенията просто в България са загубили всякаква стойност. Всичко това, нямаше как да не доведе до огромна дестабилизация на връзката на доверие между граждани и управляващи. То е и в основата на подчертаната пасивност на българските избиратели през последните избори, стигнала до под 30 %. Това изчерпване на доверието е обаче в основата на нефункционирането на българските институции. Както и в основата и на продължаващото сриване на основни системи на българския обществен живот и развитие – образование, здравеопазване, демографска политика, сигурност, наука, и др. Страшното е, че не се виждат и никакви сигнали за лекуване на тази дълбока криза на общественото доверие. Политическите действия на управляващата коалиция се характеризират с дълбока конфузия във всяко едно конкретно действие или бездействие. А очевидната още от съставянето на това правителство болезнена липса на координация само увеличава чувството за национална безизходица и за ерозия на необходимата стабилност в развитието ни. Рисковете около нас Тревожното е, че тази криза на доверие е в период на една изключителна за света, респективно и за България световна икономическа и геополитическа конкуренция. Огромни рискове тегнат над световната и европейска икономика. На световната икономическа сцена мащабно навлизат икономики с почти неограничени човешки ресурси, като тази на Китай и Индия. Изкуственото завишаване на еврото, както и бавният растеж на икономиките на еврозоната допълнително обективно затрудняват политиката на растеж на българската икономика. Международни стратегически сектори, традиционно управлявани от силни национални икономики, започват да преминават в ръцете на големи международни групировки, често произхождащи от изгряващите икономики. Подценяването на тези предизвикателства, както и невземането на кардинални решения за спиране на кризата на доверие в обществено-политическия живот ще има съдбоносно значение в един средносрочен и дългосрочен план спрямо по-нататъшното геополитическо бъдеще и значение на България. Вирусите на кризата Диагнозата за наличие на криза не е лесна, тъй като тя не се причинява от един единичен вирус само. От години говоря за необходимостта от дълбоки реформи в целия публичен сектор. За това, че той е в дълбок колапс и че цената за излизането му от кризата ще я плащат поколения българи. Серия от правителства не обръщат внимание на този въпрос. Необходимо е час по–скоро нова национална политика за бъдещето на българския публичен сектор – образование, здравеопазване, транспорт, комуникации, вътрешна сигурност, отбрана, и т.н. В течение на десетилетия там има хронична липса на рационални инвестиции и ефективни реформи. И то на фона на застаряващо население, намаляваща работна сила, силно изостанала база и равнище на производителността далече след европейските ни партньори. И слушаме как с гордост финансовият ни министър заявява, че нямаме бюджетен дефицит. Да, нямаме, но всъщност всеки един публичен сектор е затънал в огромен, рекорден, дефицитен капан на своето развитие. Тоест, ние залъгваме себе си, че на повърхността на макрорамката, в бюджета нямаме дефицит. Но не може финансовият министър да скрие, че всъщност той е написан с дебели черни букви на фактурата, която ще оставим на следващите правителства и поколения българи. Взехме ли си някакви уроци от практиката и бих казал „сагата” за масовите нарушения на определената граница за бюджетен дефицит от Пакта за стабилност и растеж в Европа. Опитите да се приложат възприетите санкции по време на период на крехък растеж и то в най-силните икономики на еврозоната бяха силно разкритикувани. И в крайна сметка Пактът беше реформиран, като неговото основно влияние бе лимитирано само за времена на много силен икономически растеж. Алфата и омегата на равенството на шансовете Не разбирам липсата на стратегическо виждане от страна на правителството по отношение инвестициите в началното и в средното ни образование. Качеството на обучението е намаляло през последното десетилетие. Но причините за това следва да се търсят пак в системата на заплащане на учителския труд. Публичният сектор в нашето образование трябва да се засили и на първо място това означава да се привлекат преподаватели с по-високи професионални качества. Преди всичко това означава да се осигурят далеч по-високи заплати; да се създаде конкуренция между училищата, да се въвлекат и интегрират бизнеса и родителите; местните общности в цялостния ход на образователния процес. Преди време Хилъри Клинтън публикува книгата, озаглавена „Необходимо е едно цяло село (общност – б.а.), за да образоваш едно дете”. Заглавието е на основата на мъдра африканска поговорка. Аз бях учуден, че на дискусията по повод на учителската стачка организирана от БНТ, председателят на Съюза на работодателите въобще не докосна в своето изказване въпроса за огромната мисия и отговорности, които българският бизнес има към развитието и бъдещето на нашия образователен сектор. А приказките за хиперинфлация, ако се повишат заплатите на учителите, са чиста проба манипулация на общественото мнение, или некомпетентност. Премиерът казва „Мислим за 8 милиона българи, не само за 150 хиляди учители”. Чиста доза популизъм, този път, дълбоко погрешен. Защото аз бих му казал: ако вие сте на страната на тези, които ползват публичните услуги, би следвало да сте и на страната на тези, които работят в този сектор, които правят продукта му жизнено важен за цялата икономика. Ако сте на страната на децата, би следвало да сте и на страната на учителите. Те „отварят вратата на шансовете” в едно общество, което преди 17 години прокламира, че иска равенство в шансовете! Нека да каже премиерът от 1 януари 2007 г. досега, в сравнение средно с предходните години – намаляло ли е „изтичането на мозъци и работна ръка” от България или се е увеличило? Има ли неговото правителство точни разчети за това как следва да се адаптира образователният сектор, за да може да отговори на потребностите на българската икономика в един15-20 годишен период? Ако такива разчети липсват, то тогава за каква стратегия и реформа говорим? Нека да каже, откакто е станал премиер, получил ли е един доклад, подписан едновременно от министъра на финансите и от ресорен министър, отнасящ се до годишния анализ на ефективността на съответния публичен сектор? Не сте, г-н премиер, проверил съм това и съм питал вашия министър на финансите. И затова твърдя, че вместо с реформи в публичния сектор, вие се занимавате с подпури на реформи, по същия начин, по който говорите за въвеждането на делегираните бюджети на училищата, а всъщност предлагате никъде несрещаната практика от два „бюджета”: един за учителите и втори – за помощния персонал. Един директор на средно и голямо училище (на ниво средно образование) във Великобритания може да достигне и да надмине заплатата на британския премиер. Голямо мнозинство от учителите в средното образование във Великобритания вземат заплата, равна или по-голяма от основната заплата на депутат в Британския парламент? Анализира ли неговото правителство защо пирамидата на заплащането в България е такава, че на върха стоят само политиците? Кои основни фактори на българския трудов пазар и на публичния ни сектор са дефинирали подобна пирамида. Очевидна е необходимостта от цялостна нова концепция за равнищата и диференциалите на заплатите в публичния сектор. Както и за качествена реформа във всеки един сектор.