Пол Кругман, Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г. The New York Times Преди повече от 30 години, когато учех за магистър по икономика, само най-малко амбициозните ми състуденти се насочваха към кариера във финансовия сектор. Дори тогава инвестиционните банки плащаха повече от университетите, училищата и публичните институции, но не много повече. А и всеки знаеше, че, ами как да кажем, банките са скучно работно място. В последвалите години обаче банките вече можеха да бъдат уличени във всичко друго, само не и в това, че са скучно работно място. Игрите и сделките процъфтяваха, а заплащането се устреми към невъобразими висини, подмамвайки много от най-умните и блестящи млади хора (добре де, това за „блестящи“ не е съвсем сигурно). Чудовището, което глътна икономиката И отвсякъде получавахме уверения, че свръхраздутата финансова индустрия на Америка е ключът към просперитета й. Вместо това обаче финансите се оказаха чудовището, което погълна световната икономика. Наскоро икономистите Томас Филипън и Ариел Решеф публикуваха статия, която можеше да бъде озаглавена и „Възходът и падението на скучните банки“ (всъщност заглавието й е „Заплатите и човешкият капитал във финансовата индустрия на САЩ в периода 1909-2006 г.“). Те твърдят, че американската банкова индустрия е преживяла цели три епохи през последното столетие. Преди 1930 г. банковата индустрия беше вълнуващо поле, на което играеха порядъчен брой величествени икони, изградили гигантски финансови империи (някои от тях, както се оказа по-късно, са били градени върху измами). На стремителния възход на този финансов сектор се дължеше и бързият ръст на дълговете. Задълженията на домакинствата като процент от БВП бяха нараснали почти двойно между Първата световна война и 1929 г. През тази първа епоха на финансов разцвет банкерите са получавали много по-високо средно заплащане от специалистите в останалите индустрии. Финансите обаче загубиха притегателния си блясък, след като банковата система рухна по време на Голямата депресия. Онази банкова индустрия, която се възроди от руините, беше строго надзиравана и с доста по-слаб блясък в сравнение с предшественика си, а и предлагаше много по-ниски печалби на онези, които работеха в нея. Банковото дело стана скучно, отчасти защото банкерите бяха станали доста по-консервативни към кредитирането. Дългът на домакинствата, спаднал рязко като процент от БВП по време на Голямата депресия и Втората световна война, се запази доста под нивата отпреди 30-те години. Знам, че в момента може и да звучи странно, но епохата на скучните банки беше и епоха на забележителен икономически напредък за повечето американци. След 1980 г. обаче политическите ветрове смениха посоката си и голяма част от регулационния натиск върху банките бе свален. И те пак бяха вълнуващо работно място. Дълговете започнаха бързо да нарастват, като в крайна сметка достигнаха същото ниво, измерено като процент от БВП, както през 1929 г. Една трета от корпоративните печалби А финансовата индустрия се изду до гигантски размери. Към средата на десетилетието тя генерираше около една трета от общите корпоративни печалби. С хода на тези промени финансовият свят отново започна да предлага високоплатени кариери, а възнаграждението на строителите на новите финансови империи беше направо смайващо. Всъщност растящите доходи във финансовия сектор бяха ключов участник в раждането на Втората ера на позлатяването в Америка. Едва ли има нужда да споменавам, че новите суперзвезди вярваха, че са спечелили честно богатството си. „Мисля, че резултатите на компанията, в която съм спечелил по-голямата част от богатството си, оправдават получените от мен пари“, твърдеше Санфърд Уейл през 2007 г., година преди да се пенсионира като председател на Citigroup. И много икономисти бяха съгласни с него. Малко бяха онези, които предупреждаваха, че претоварената финансова система може да свърши зле. Най-бележитият предвестник на злочестието беше Рагурам Раджан от Университета в Чикаго, бивш главен икономист на Международния валутен фонд (МВФ). На конференция през 2005 г. той предупреди, че бързият темп на нарастване на финансовия сектор е повишил риска от „катастрофален срив“. Останалите участници във форума, сред които и Лорънс Съмърс, който в момента оглавява Националния икономически съвет, се присмяха на опасенията му. Но катастрофата не закъсня. По-голямата част от привидния успех на финансовата индустрия се оказа илюзия. Акциите на Citigroup загубиха над 90% от стойността си от времето, когато Уейл се поздрави за успеха. По-лошото обаче беше, че колапсът на къщичката от финансови карти предизвика верижен трус и в останалата част от икономиката. В момента световната търговия и промишленото производство се влошават с по-бърз темп, отколкото по време на Голямата депресия. А катастрофата доведе до засилване на натиска за повече регулация на финансовата индустрия. Имам обаче усещането, че политиците все още мислят в посока на преструктуриране на квадратчетата от организационната схема на банковия надзор. И изобщо не са готови да направят необходимото. Тоест отново да превърнат банковото дело в скучно занимание. Част от проблема е, че в скучните банки ще работят и по-бедни банкери, а финансовата индустрия все още се радва на много приятели по високите етажи на властта. Подобна реорганизация обаче е и въпрос на идеология. Дори след всичко, което се случи в последните месеци, повечето хора, които притежават необходимата власт и влияние, все още правят пряка връзка между бляскавата финансова индустрия и икономическия прогрес. Могат ли да бъдат убедени в противното? Ще намерим ли достатъчна воля за провеждането на сериозна финансова реформа? Ако не го направим, сегашната криза няма да бъде изолирано събитие. Тя просто ще заложи модела на онова, което ще последва.