"Телеграф" 60-годишнината от основаването на НАТО, Организацията на северноатлантическия договор, едва ли ще бъде посрещната с народно веселие въпреки красивите думи, които със сигурност ще бъдат изговорени от световните лидери във Франция и Германия. НАТО е странно недолюбвана, защото е най-успешният военен съюз в историята и е донесъл на демократична Европа единствено ползи. Древният китайски мислител Сун Цзъ смятал, че истинската цел на военната сила е да печели победа без война и това именно е постижението на НАТО. Съюз, роден от слабост НАТО е не само най-старият съществуващ военен съюз, но и най-ефикасният. При все това той бе роден от слабост. След Втората световна война демократична Европа бе слаба и изтощена; същото може да се каже и за индустрията й, която бе срината от бомбардировките; войските й изпитваха недостиг на човешка сила и модерно оборудване или бяха заети със скъпоструващи и непопулярни колониални войни. Съветският съюз, междувременно, използваше военна сила, за да подчини демократичното управление в Европа: преврат в Чехословакия, гражданска война в Гърция, чиято комунистическа партия отвличаше деца, за да бъдат те възпитавани в България и Югославия като млади съветски комунисти. Италия и дори Франция рискуваха да паднат в ръцете на комунисти при изборите. Имаше и истински страх: Съветската армия в Източна Германия - 20 дивизии, все още въоръжени за победата, която спечелиха през 1945 г. В това затруднено положение Великобритания, Франция и Бенелюкс (Холандия, Белгия и Люксембург) решиха да подпишат споразумение за обща отбрана, но това едва ли щеше да възпре чудовище като Сталин. Всичко остана в ръцете на Америка и въпреки че САЩ не бяха първоначално нито готови, нито много желаещи да помогнат, съветската блокада на Западен Берлин през 1948 г. показа ясно нуждата от съюз. 12-те засегнати страни бяха крайно раздалечени, така че бе договорено Атлантическият океан да стане символична връзка помежду им. На 4 април 1949 г. САЩ, Канада, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Исландия, Норвегия, Дания, Португалия и Италия подписаха Северноатлантическия договор във Вашингтон. Той съдържаше подробна схема за взаимна отбрана. Член 5-и, най-важният, гласи, че нападение срещу една от страните ще бъде третирано като нападение срещу всички. Договорът назначи американец за командващ силите на НАТО, но европеец за генерален секретар, а политиката се определяше от съвет от министри от всяка страна. Това се оказа вдъхновен проект, който не се нуждаеше от почти никакви поправки. Най-важната промяна бе внесена от французите като резултат на възраженията на Шарл дьо Гол срещу американското господство: той оттегли Франция през 1966 г. от обединеното военно командване на НАТО, но тя остана член на съюза в политически аспект (решение, което неотдавна бе променено от президента Саркози на фона на доста вътрешни разногласия). Появиха се и нови членове: Гърция и Турция, Западна Германия и по-късно Испания. Разпадането на Съветския съюз Тогава започна напълно непредвидено развитие: неофициална цел на съюза бе да защитава европейската стабилност, така че след като сривът на правителството в Югославия доведе до избухване на гражданска война и вълни от бежанци, НАТО пое отговорност за възстановяването на мира. През 1995 г. съюзът организира сили, които да следят за спазването на мирното споразумение в Босна; през 1999 г. алиансът започна серия въздушни атаки (без подкрепата на ООН) срещу режима на Милошевич с цел да прогони войските му от Косово, които причиниха ужасяващи щети. Организацията разшири също вакуума, получен след разпадането на Варшавския договор. През 1993 г. НАТО лансира инициативата Партньорство за мир, в която бяха поканени бившите комунистически страни: постепенно държави като Унгария, България и Естония бяха буквално погълнати от алианса. Но най-трудният му ангажимент е далеч от оригиналната му сфера на действие: задачата, поета през 2003 г. с мандат на ООН, да възстанови мира в Афганистан. За 60-те си години НАТО се промени от военен съюз за взаимопомощ за Западна Европа до международна мироопазваща организация. Тази промяна, особено мисията в Афганистан, нарани много сплотеността му. Много от поддръжниците му може с основание да се питат защо НАТО трябва да се разпростира толкова надалеч. Истината е, че НАТО стана жертва на собствения си успех. За да преодолее това, съюзът трябва да се промени: не да се свие до първоначалната си роля, а да прегърне тази по-обхватна мироопазваща мисия. Думата "атлантически" винаги е била аномалия, която се засилваше с приемането на всяка нова членка. Може би, за да признаем тази нова глобална роля, ще бъде по-добре да преустроим алианса като постоянна подорганизация на ООН, да го направим по-международен и по-малко американски, да го заредим с мироопазващи мисии, вместо с регионална отбрана. Да, така рискуваме да "замърсим" процеса на вземане на решения с кавги, които досега са били избягвани. Но идеята е привлекателна с това, че ООН ще бъде снабдена с международна военна сила, при това изключително ефективна, която винаги й е липсвала. Членството в тази сила може дори да бъде разширено, така че да обхване Русия. Би било върховна ирония, ако страната, срещу която НАТО бе създадена да се противопостави, стане негов член, но това ще бъде завършек на рекордни постижения, заслужаващи възхвала. По БТА