New York Times Нищо чудно, че отвсякъде чуваме спорове за дефицита. Дори сред републиканците не цари единодушие по този въпрос. В защита на скорошното си предложение правителството да замрази разходите лидерът на републиканското малцинство в Долната камара на Конгреса Джон Бейнър заяви: „Просто не можем да си позволим да заложим бъдещето на нашите деца и внуци. Те не трябва да плащат за разхищенията на правителството.“ Икономистът от Харвард Мартин Фелдстийн обаче не е съгласен. Фелдстийн, който е бил съветник на предишните трима президенти републиканци, предупреждава, че ако не натрупаме големи дефицити, ни очаква дълга икономическа криза. Без големи разногласия Тъй като важните политически решения зависят именно от възгледите относно дефицита, моментът е подходящ за основен преглед на онова, което знаем. Добрата новина е, че сред икономистите, запознати с материята, не се забелязват значителни разногласия. Всички са единодушни, че краткосрочните дефицити помагат за спиране на рецесиите и че това, дали дългосрочният дефицит ще е от значение, зависи изцяло от начина, по който правителството харчи заемните средства. Ако невъзможността за получаване на кредити означава отказ от продуктивни инвестиции, по-големите дългосрочни дефицити всъщност биха били по-ефективни от по-малките. През 1929 г. президентът Хърбърт Хувър смяташе, че най-доброто решение за сриващата се икономика е балансираният правителствен бюджет. С резкия спад на доходите и данъчните постъпления това би означавало и орязване на правителствените разходи. Но както вече знаят почти всички икономисти, президентът Хувър е бил в дълбока заблуда. Когато кризата оставя хората без работа, те харчат по-малко. Това на свой ред прави други хора безработни. И така нататък, надолу по спиралата. Ако краткосрочните дефицити не бъдат впрегнати за стимулиране на разходите, спиралата се разширява, причинявайки още по-голям спад на данъчните постъпления и още по-големи дефицити. Вече е установено, че този път не е разумен. Но как стоят нещата с дългосрочните дефицити? За да разберем по-добре каква е функцията им, трябва да знаем, че обременяването с дълг е скъпо. Правителството може да плаща само лихвата върху дълга си всяка година или лихва плюс още малко за намаляване на основната сума на дълга. Годишните плащания са очевидно по-големи във втория случай, точно както ипотеката на собственика е по-висока при 10-годишен договор, отколкото при 30-годишен. Общата тежест на различните опции за изплащане (технически казано „текущата стойност“) е една и съща. Това е най-обикновена размяна на силата на тежестта и нейната продължителност. Независимо кой вариант ще изберем, парите, похарчени по дълга, не могат да отидат за други неща. Това обаче не означава, че трябва да заемаме по-малко. Основният въпрос е какво правим със заетите пари. Пагубна грешка Ако просто използваме парите, за да си купим по-големи къщи и коли, дефицитите без съмнение ще влошат положението ни в дългосрочен план. Ето защо експлозивният ръст на националния дълг по време на управлението на Буш бе пагубна грешка. Трилиони долари, много от които заети от Китай, финансираха данъчните намаления за богатите, които харчеха увеличеното си богатство за по-големи и луксозни имения. Но извън дадения момент, в който всеки строи по-нависоко, основният ефект е просто вдигане на летвата, определяща размера на жилището, от което хората чувстват, че се нуждаят. Така голяма част от лихвата, която ще платим за дълга от времето на Буш, са пари, хвърлени на вятъра. Точно обратното, заемането за добре подбрани инвестиции не ни прави по-бедни. Поддържането на пътищата е подходящ пример. Ако те не бъдат ремонтирани навреме, това би означавало, че в крайна сметка ще дадем от два до четири пъти повече пари в някакъв по-късен момент. Освен това на дълга на нацията трябва да се гледа в перспектива. През последните осем години дефицитите, натрупани от администрацията на Буш, увеличиха националния дълг с почти $5 трилиона. В настоящата криза е лесно да си представим подобно увеличение през следващите четири години. При сегашните лихвени проценти обслужването на допълнителния дълг в размер на $10 трилиона струва около $400 млрд. годишно – със сигурност това са доста пари, но по-малко от 3-те процента производителност на икономиката при пълна работна заетост. Пак ще сме най-богатата държава в света, дори и след като платим всичките лихви. Щом свърши кризата, не би трябвало да трупаме допълнителен дълг. Всъщност има много начини да се изплати дълг, без да са необходими болезнени жертви. Данък в размер на $2 за всеки барел петрол например би събрал над $100 милиарда допълнителни годишни приходи в държавната хазна. Европейците, които плащат повече от $2 данък на галон, избират по-ефективни коли и не са по-малко доволни от тях. Стимул за частните спестявания Ние също бихме могли да наложим допълнителен данък за растящото потребление, който не само ще набере допълнителни средства за изплащане на дълга или финансиране на допълнителни обществени инвестиции, но и ще стимулира частните спестявания, като отклони парите от онези свръхлуксозни партита по случай пълнолетие, които богатите организират за децата си. Въпреки неохувърските приказки на критиците на стимулиращата програма сегашният дефицит не е твърде голям. Нещо повече, той вероятно ще трябва да се увеличи, за да се съживи икономиката. В дългосрочен план новите източници на данъчни постъпления може да предотвратят нарастването на дефицитите и дори да изплатят вече натрупания дълг. Ако обаче политиците не успеят да измислят как да плащат за продуктивни инвестиции с данъчни постъпления, пак ще сме по-богати в крайна сметка, като направим необходимите инвестиции с пари назаем.