Проф. Сергей Герджиков, Софийски университет „Св. Климент Охридски“ Всички говорят за образование, учителите са на улицата, а професорите сме в аудиториите. Защо мълчат професорите? Нали техните заплати са само 20 процента над учителските? Нали трудът за равнището, което подобава на висше училище, е многократно по-голям? Тогава защо работим и мълчим? Творчеството – финансова катастрофа Една монография се подготвя и пише примерно 3 години при всекидневен интензивен труд. 300 дни, пет-шест дни в седмицата, шест- осем часа плюс четене на лекции и водене на семинари. Тази монография след това се издава и авторът й би трябвало да получи отплата – хонорар, публичност, признание. Нищо подобно. Авторът трябва да намери пет хиляди лева или десетина заплати, за да си плати издаването. Наистина голям процент от подобни писания са или конюнктурни, или просто с ниска стойност. Но и те искат много труд и същите разходи. Процедура за научна степен или хабилитация с цена няколко хиляди лева също често се заплаща от самия кандидат. Академично издание на класически философ става така. Пари за превод от гръцки, санскрит или китайски няма кой да даде у нас. Превежда се за 3 лева на страница. Търси се специалист (примерно по санскрит) за сравнителна редакция за 1 лев на страница. После за редактор и коректор 2 лв. на страница, а за печат на 200 броя – 1000 лева. Книгата излиза. И какво очаквате? Никой не я купува. Не, никой не я забелязва. Забелязват я няколко души, които работят в областта. Но поради спецификата на нравите си, мълчат освен ако не намерят повод за критика. Ами университетът? Университетско издателство е фирма и работи срещу пари. Ако факултетът има пари и ако деканът реши, ще финансира издаването. Ръкописът се предава готов, за хонорар не става дума изобщо. Книгата отлежава години и накрая излиза в лош вид, защото зад нея не е застанал активен интерес на клиент. Същото е с преподаването. Добрите професори говорят, обясняват, запалват умове и сърца. Те отдават в аудиторията създаденото от тях в хиляди часове самота, за да могат да си платят месечните сметки. Затова професорът няма време. Той трябва да живее и затова работи нещо друго. Преподава в по-богати висши училища, консултира, пише учебници. Същото е и в изкуството и в съответните висши училища. Това положение надхвърля разумните определения за лошо, трагично, жалко. То е неизговоримо. Затова професорите мълчат. Проектите На пазара за изследователски проекти има известно място за биотехнологии, фармация, медицина. Информационните технологии се заплащат добре. Цялата останала наука – чиста физика, химия, биология, математика; класически езици, далечни езици, история, философия, е вън от този пазар. Научните публикации в добрите списания са не просто безплатни – те се заплащат от авторите. Към МОН има организация за научни проекти, която финансира част от материалните разходи на малка част от научните изследвания. Фондации от типа на „Отворено общество“ също финансират малка част от труда на учените. И никога в субсидиите не се включва трудът. Така че ако правиш наука, търси си спонсор. Но как, кога, къде? Нали четеш лекции, водиш семинари, работиш в библиотеката, пишеш, експериментираш? А освен това трябва и да оцеляваш с друга работа. Спонсорът, ако въобще се намери, дава веднъж и после казва: „Не мога да финансирам нещо непонятно. Излез на пазара, създавай нещо продаваемо“. Или се откажи. Но ученият или музикантът не може да се откаже – ако можеше, той нямаше да започне. Може да е смешно, но той има нагласа, талант, призвание. Той е отдаден, посветен, погълнат. Той подарява на страната си квалифициран труд, който могат да положат на нужното ниво само единици. Напрегнат квалифициран труд за десетки хиляди часа срещу един лев на час, а най-често без пари или срещу самофинансиране. Сравнение не е уместно и не е възможно. Държавата се изсмива ехидно и подхвърля трохи. Политиците мътят с десетилетия закони-недоносчета. Медиите не ни забелязват, защото не сме интересни. Обществото не иска и да знае за това, че ни има. Май сме на изчезване като динозаврите. Потресаващо е, че човек сам се обрича. Той е пленен от вълнение, въвлечен в приказка, която става кошмар. Въвлеченият заплаща в крайна сметка с единственото, което има – с живота си. Има ли начин това да се промени? Нямам отговор. Колеги, българи, хора, ние не сме още изчезнали и смея да кажа, че не бива да изчезваме. Бизнесмени, отворете очите и портфейлите си. Има не само футбол за финансиране, който и без това е жалък. С парите за заплата на един младеж, който се е научил да рита, може да се финансира научно изследване или творба на изкуството. В крайна сметка ние работим за това българите да са образовани, ориентирани, отговорни. Да има с какво да продължим във времето, защото нация без наука и изкуство е като човек без душа. „Интелигeнцията“ Съсловието е широко и обхваща десетки хиляди асистенти, доценти и професори; младши и старши научни сътрудници; учители, библиотекари, лекари; музиканти, художници, писатели. Те стоят настрани, стискат палци на учителите и се надяват да бъдат „изтеглени“ от тях. Те нямат сили и глас да извикат. На има и още по-лоша причина. Те знаят, че са в повече и ги заплашва съкращение. Социализмът създаде ‘“интелигенцията“ – голяма армия от скромно платени, а днес тънещи в мизерия хора на знанието и на изкуството. Част от тях неизбежно разчитат на държавата, за която работят. Други отдавна са се ориентирали към пазара, ако го има. Такъв пазар не съществува за духа, словото, знанието, науката, изкуството. Знанието е безсмъртно, затова не живее, а бере душа. При нас е още социализъм. Заплатите са на калпак, а никой не измерва постижения. Няма система за оценяване на научния труд. Атестирането, което започна отскоро, е чиста пародия. То не води до никаква финансова оценка, а служи единствено, за да подклажда страх и паника от съкращения. Софийският университет е все още начело по престиж в страната и на прилично световно ниво. Той обаче води и в класацията по мизерия. Не само в Нов български, но и в Североизточния филиал на Югозападния университет професорите са в пъти по-платени. Защо е този абсурд и докога? Парламентът лицензира уникални Лесотехнически, Химико-технологични и какви ли не университети, с които си делим един бюджет. Той пък се дава 90% по неясни причини (сигурно защото е много голям), при наличие на бюджетен излишък. Интелектуалецът Нагласата на интелектуалеца, това странно създание, е непонятна за обикновените хора. Прави са да смятат, че това е просто вид заболяване и не бива да се тормозим с него. Интелектуалецът вече не смее и сам да говори за призвание, отдаденост; творчество, жертва. Ние не сме ангели с крилца, нито герои. Ние също участваме в надлъгването с държавата и сме част от местния хаос. Професори също навлизат във властта – макари по-плахо, спорадично и нетрайно, с малки изключения. Но основно те се занимават с творчество и преподаване. Творчеството е самотно занимание. То изисква пълна концентрация и коства съсипване на нерви, семейства и живот. Преподаването е отдаване на създаденото на онези, които са готови да го получат. И някои от тях го получават, а други само го регистрират като информация. Днес у нас да пишеш научна книга или статия, да правиш многогодишно изследване, не е събитие, а катастрофа за здравето, семейната хармония и бюджета. Година след година, месец след месец, ден след ден – напрегнат труд в знанието. Тръпка на очакване, радост от резултат. Стая в общежитие, а после панелно апартаментче. Професура, пенсия, ковчег и забрава. Далеч от суетата на политици и журналисти, певци и артисти. Тотално обществено безразличие. Това е невероятно, фантастично, убийствено. То може да съсипе и съсипва биографията. Отдаването на науката се оказва скъп и опасен наркотик, който само по идея е въплъщение на Духа. На практика то е жертване и засипване с пясъка на забравата.