В. "Фигаро" И така, пак стачки и демонстрации - като тези от 29 януари и в очакване на нови. На фона на предизвиканата от икономическата криза несигурност се налага нещо очевидно: веднъж започнало, социалното недоволство ще продължи дълго. А дали изобщо е секвало? От 1974 г. и първия петролен шок насам Франция не престава да изразява недоволството си в стройни редици по улиците и площадите на републиката. За разлика от други страни тук никога не е имало пълна трудова заетост, нито пък силни периоди на растеж. Франция никога не е била склонна на дълбоки реформи и така и не се освободи от растящия натиск на малък брой профсъюзи. Тя предпочита да шества по улиците в лошото време, отколкото да стигне до решения чрез преговори. За разлика от други тя е заложник на своите държавни служители и лица с аналогичен статут, които неизменно са в челните редици. „Културата на стачките“ След Жорж Помпиду президентите се сменят, периодите на спокойствие са краткотрайни, но недоволствата - постоянни. Жискар д'Естен, Митеран, Ширак - всеки от тях дойде на власт като носител на надежда, преди да бъде принуден да управлява по прословутия френски социален модел, възникнал след войната, отстъпвайки под натиска на различни недоволства, "културата на стачките" или пред промените в международната конюнктура. А сега, със Саркози? Изкушени сме да отвърнем, че нищо или почти нищо не се е променило под привидната решителност. Дори и да се изпълнят всички многословни и неясни искания на синдикатите, гневът ще запази "екстремисткия" си характер. Едно такова благоволение, което неизбежно ще се изрази в увеличаване на заплатите и публичните разходи, би могло да доведе до опасен провал, който пък ще породи жесток социален взрив. Икономическата буря е драматична действителност - по това две мнения няма, но тя не е достатъчна, за да обясни странната френска реакция - смесица от основателна тревога и спонтанен бунт. От близо 40 години този критичен дух е сякаш заложен в гените ни. Или професионална група ще недоволства, или придобивките на определена категория хора ще бъдат застрашени, или пък някаква реформа ще нарушава установени привички - в социологическите проучвания винаги ще се намери преобладаващо мнение, което да застане зад знамето на протеста. Това важи и сега - 78 на сто от французите смятат за основателен насрочения за 19 март общонационален ден на протести. Нов вид „хуманизъм“ Протести срещу какво? Лошата икономическа политика на правителството? Освен да дава напразни обещания, както вече казахме, то няма особен избор. Никой обаче не го признава. Решението и тук е световно. Протести срещу кого? Насреща, разбира се, отново е Никола Саркози - както политиката, така и личността му. По време на кризата да си противник на Саркози се превърна за мнозина в нов хуманизъм, морална позиция, при която се подозира всичко, което опира до пари, предприятия, работодатели или власт. В действителност протестиращите мечтаят за нов ред, който обаче няма да засегне собствените им придобивки и права - стар и доста френски парадокс, който далеч надхвърля едното недоверие към Никола Саркози. По БТА