Дениъл Финкелстийн, The Times Разорени сме. Нямаме пари. Безсрамно плячкосани. С изтръскани джобове. Потънахме в борчове, приведени под тежестта на бремето, заложихме всичко и хлътнахме в дупката. Банкрутирахме, марширувайки към пъкъла без пукнат грош. И няма особено голямо значение дали парите може да ни купят любов, защото ги нямаме. Добре дошли в ерата на безпаричието. Трудно ще е да пропуснем най-важния факт, с който британските политици ще трябва да се съобразяват в следващите десет години, а може би и по-дълго. Британската политика няма да бъде доминирана от интересния дебат за бъдещето на капитализма. Няма да е и сцена на подновения интерес към демократичния социализъм. Няма да се изявява като домакин на състезанието между амбициозни проекти. Не. Чака ни трудна задача. Защото онова, с което ще се занимава британската политика в следващите десет години е как да живее с последиците от банкрута на държавата или фалита на правителството. Връзка с реалността Нямам намерение да си изкарвам хляба с това. Просто понякога, когато слушам политическите дебати, се чудя дали някой от дискутиращите поддържа връзка с реалността. Всички са твърде заети да обявяват нови схеми и доклади и да мечтаят за по-ниски данъци и подобни вкусни хапки. И, както изглежда, никой не говори за пари. Консерваторите от време на време се сещат да зачекнат темата, малко срамежливо. Виждат, че проблема в крайна сметка ще се озове в тяхната паница. Но са притеснени да не би някой да ги обвини в черногледство, та гледат да не бият много шумно камбаната. Да хвърлим поглед към числата. През януари Институтът за фискални изследвания публикува своя Зелен бюджет за 2009 г. Описвайки болезнените съкращения на вече обявените прогнозни публични разходи, Институтът уверява: „Ако състоянието на публичните финанси се развие по начина, по който министерството се надява, това затягане ще трябва да продължи до началото на 30-те години, преди равнището на дълга да се върне под тавана от 40% от националния доход. Това бе една от двете фискални цели, които Гордън Браун си постави през 1997 г.“ Да припомня нещо. Институтът, подобно на повечето информирани наблюдатели, не мисли, че публичните финанси ще следват маршрута, който министерството си е харесало. Положението ще е далеч по-лошо. Правителството, или по-скоро неговите наследници, ще се нуждаят от допълнителни £20 млрд. годишно. Те ще бъдат набрани от по-високи данъци или съкратени разходи, отделно от предвидените досега. А, прибавя Институтът, „дори и планът да проработи, дългът на публичния сектор е напълно възможно да не се върне до нивата отпреди кризата, поне в следващите 20 години.“ 20 години са пределна възраст за една политика. Преди 20 години Тони Блеър беше министър на енергетиката в сянка, а Джордж Осбърн вероятно е учил за зрелостни изпити. Ерата на безпаричието ще определя политиката за доста дълъг период, чак докъдето ни виждат очите. Ако искате да разберете какво значи това за левите, прелистете книгите на лейбъристкия философ Тони Кросланд. Те заслужават да бъдат препрочетени, макар някои от тях да са на повече от 50 години. Кросланд настояваше, че бъдещето на социализма зависи от това дали ще е в състояние да повиши икономическия ръст и държавните разходи. Без ръста лейбъристите няма да имат какво да преразпределят или най-малкото ще се натъкнат на сериозни препятствия в мисията си. Тъй като социализмът проповядва равенство, той ще бъде следван по петите от армия губещи. И това никога не е бил само теоретичен въпрос. Всяко лейбъристко правителство трябваше да крепи нестабилната коалиция от леви мечтатели, агресивни синдикалисти и груби ръководни кадри само и единствено като харчи пари. Именно парите създадоха Националната здравна система (NHS), след като Най Беван купи докторите. Повече от 50 години по-късно именно парите осигуриха на Тони Блеър възможност да запази правителството си. Новите лейбъристи оживяха, защото равномерното повишаване на държавните разходи им позволи да избягнат важни и непопулярни мерки. Така правителството можеше да дава повече на нископлатените, да харчи пари, за да покрива провалите на Националната здравна система, да подкупва синдикатите. И всичко това, без да отблъсне твърде далеч средната класа. Ако решаваше да предлага пазарни реформи, за да излъска имиджа си на прогресивна партия, можеше да купи леви критици с парите на данъкоплатците. Но вече не. В ерата на безпаричието левите ще трябва да избират. И изборът няма да бъде много весел. Свят на мечти Ситуацията няма да зарадва и десните. Много консерватори живееха в свят на мечти. Орязването на разходите ще бъде лесно. По-ниските данъци са морална необходимост. Сега обаче може да им се наложи да открият колко трудно ще бъде дори да контролират количеството пари, което правителството харчи. Потребителите на обществени услуги имат все по-високи очаквания и по-голямата част от тези услуги изискват много труд. И двете неща повишават разходите, дори ако правителството не прави нищо. Торите ще имат за цел, разбира се, да повишат ефективността на услугите и да извадят правителството от проекти, които носят само загуби. Но дори и това ще бъде трудно. Реформите струват пари. Ще съкращават хора, ще местят офиси, ще изпращат циркулярни писма с нови инструкции, ще поддържат духа на своето лоби, докато в същото време приемат спорни промени. Всичко това струва пари. А (ето нещо, което може би не трябва да споменавам) пари няма. Дейвид Камерън едва ли ще има шанс да бъде огледалният образ на Блеър – да се приближава елегантно към целите си, докато едновременно с това харчи пари, за да може винаги да изважда опонентите си леко-леко вън от равновесие. В ерата на безпаричието ще е почти невъзможно да се избягнат по-кървавите сблъсъци. А левите няма да са като десните през 1997 г. - объркани и нямащи какво да кажат. Пререканията с торите за данъците и публичните разходи са доста познато бойно поле. И все пак, както може и да поискат да си спомнят, по времето, когато се биеха на този фронт, обикновено бяха губещите.