Румен Леонидов Либийският синдром продължава яко да ни раздрусва за реверите. Вместо нацията ни да се успокои, да въздъхнем облекчено, след като нашите медицински сестри се прибраха у дома, народът ни се цепна на две: едните веднага, още от стълбичката на самолета, им намериха махна. Не били с изпити лица, бледи и хилави като концлагеристи, а оправени, начервени, дори с боядисани коси. Другите ни сънародници не си позволиха да отронят и една лоша дума – даваха си ясна сметка какво е да не можеш да мръднеш никъде, да стоиш затворен, в продължение на 8 години и половина. Дори ако те хранят редовно, дори ако не гладуваш освен за свобода. „Ние също живеем в затвор вече 19 година!“, ревнаха българите, неудовлетворените от завръщането на сестрите. „На тях държавата дава, а за нас – кукиш! Да не ги е карал някой да ходят на гурбет при арабите, че ще им плащаме ние, дето сме забравени от всички!“ Можем да си представим, какви пусвни щяха да отнесат онези български семейства, ако техните деца бяха се зарализи със СПИН и хазната им беше изплатила по 1 милион евро в левове? Щяха да им разгонят фамилиите до девето коляно и обратно! Какво всъщност получиха тези нещастнички, нашите медсестрици? Веднъж по 1000 лв., и оше веднъж по 10 000 лв. Мобил Тел им подари по едно апартаментче за да има къде да подвият крак, когато идват в София. Или решат да се останавят в столицата. Министър Масларова прибърза като пърле пред майка си и гръмко им обеща, че ще направи всичко да ги пенсионира по-рано. Но не Масларова променя законите. Те все още важат за всички граждани, а не само за тези, които са заслужили героични обещания. Но вместо истерията около либийски мъченици да отшуми, тя придобива нови, още по-високи фалцети. Озлоблението прихваща като грип все нови и нови лумпени, което води до пълно отчаяние нормалните хора в тази страна. Онзи ден по време на дискусията по Дарик радио трябва ли държавата ни да изплати на сестрите парични компенсации, неколцина демократично осъзнати граждани ги нарекоха „пачаври“ и „жалки търгашки“, изляха потоци злъч по техен адрес. С една дума – поискаха едва ли не отново им поискаха смъртната им присъда. За какво ли - за всички дребни нарушения на забраните, които диктува джамахарийския ислям – да не пушат, да не пият, да не варят ракия, да не правят секс, да не играят на карти и т.н. Сякаш вече бъдещето на тези жени до края на живота е прекрасно уредено – с получените суми ще изкарат най-много година, при пестене – най-много две. Сякаш мнозина от нас не могат да им простят, че са останали живи и със садистично удоволствие биха ги пратили на бесилото, защото родните властници най-после им обърнаха нужното внимание. Никой от тези озверели люде, с манталитет на людоеди, не пита защо държавата ни в лицето на външния министър проспа тяхното отзоваване, защо нашите разведки бяха изтеглени по същото време от Либия, когато бяха нужни да защитят националното ни име от подготвената провокация. Тези въпроси не вълнуват българският кибик, който за тези 19 години не си намери новото място в обществото, нито личното си място в икономиката, нито в дребния и среден бизнеса или поне в обслужващия сектор. Този класически наш кибик мрази държавата, мрази себе си, мрази всичко, за което той не е виновен – че е тъп, че не е образован, че не предприемчив, че не смее да рискува, че е отвикнал отдавна да работи дори за себе си. В предаването по Дарик се включиха и три-четирима съвсем млади хора, на по 20-25 години. Те бяха изумени от изхраченото по медсестрите, единият каза:“Слушам предаването в колата си. Спрях на пътя от срам и потрес – как ще живея занапред с такива изроди? Тук не ми е мястото, казвам ви, това не е моя народ, това не моята държава, аз нямам нищо общо с тях!“ И затвори вбесен джиесема си. Или го трясна на парчета върху студения асфалт.