Светослава Кръстева, “Политикъл Кепитал“ Няколко месеца преди края на мандата на парламента министерството на о бразованието публикува на интернет страницата си проект за Закон за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка. Този текст, който вече предизвика широка обществена дискусия, носи позитиви, които не бива да бъдат отричани. Един от тях е фактът, че се регламентират правата и задълженията на всички звена, пряко ангажирани с образованието на децата – централното и регионалното управление на училищата, техните директни управляващи органи, дори самите родители и ученици. Плюс на проектозакона е и желанието да се въведе практиката на по-голяма самостоятелност в определянето на някои групи правила и норми за работа в учебните заведения, което е в унисон с вече въведеното делегирано бюджетиране, което де факто би трябвало да означава автономия на управлението на финансовите ресурси. Позитивно качество на предложения от МОН текст са и правата, които се дават както на учениците, така и на техните родители, при реализирането на индивидуалните за образователните институции учебни планове и съпътстващите ги условия, като избор на учебници и т.н. Големият дефицит на проектозакона на МОН обаче се корени в липсата на гаранции как правата на училищните ръководства, родителите и учениците ще бъдат спазвани. И то така, че от школата след 12 клас да излизат образовани кадри. Държавата В проектозакона на МОН е посочена ролята на държавата като създател на условия и гарант за реализирането на модерни и полезни практики на провеждане на образователния процес. Само един пример обаче е достатъчен, за да стане ясно, че характерът на заявената държавна намеса е преди всичко пожелателен и по никакъв начин не е изяснено как в действителност ще се осъществява той. Член 116, алинеи 1 и 7 от проектозакона гласят: „Организацията на учебния ден е полудневна и целодневна” и „Държавата създава условия за разширяване на възможностите за целодневна организация на учебния ден”. Нуждата от подхождане към целодневен образователен процес беше подложена на обществен дебат в контекста на приемането на Закона за закрила на детето като гаранция за изпълване времето на учениците с полезна дейност, а не с висене по кафенета и други много по-съмнителни и нездравословни места. Факт е, че частните училища в България масово прилагат именно този модел на обучение, който гарантира както ползотворна ангажираност, така и по-солидна образователна подготовка. По отношение на държавните и общинските институции обаче нещата не стоят така – т.нар. занимални могат да се ползват само в рамките на основното образование и масова практика е в тях да се пращат педагози с малък стаж или без стаж, което всъщност не може да оправдае присъствието на децата в тези часове с някакъв реален краен продукт. В голяма част от случаите тези млади педагози дори не могат да озаптят възпитаниците си и занималните всъщност се превръщат в бойно поле. От законопроекта на МОН така и не става ясно какви точно условия смята да създаде държавата за въвеждане на целодневен учебен ден. Защото тя би могла, първо, да задължи училищните власти да провеждат контрол над занятията в занималните като с това се гарантира тяхната пълноценност. Второ, самата възможност за подготовка на домашните в училище би могла да обхване всички класове на средното образование. В българските условия също така е важно да се помисли как на децата, които изберат да остават цял ден на училище, ще бъде осигурен обяд. Не на последно място на децата ще са нужни спортни занимания, школи и т.н. Тук обаче въпросът опира до финансирането на читалищата, които биха могли да бъдат включени във веригата на целодневното образование. Ако се намерят средства за подобряване на сградната и материалната им база, както и за наемането на кадри, които да осигурят атрактивното и пълноценно провеждане на тези извънкласни занимания. Родителите Член 192, част от алинея 3 на проектозакона на МОН гласи: „Родителите имат следните задължения: да осигуряват посещаемостта на ученика в училище; да се запознаят срещу подпис с училищния учебен план и с правилника за дейността на училището; да не допускат явяването на ученика в училище с облекло или във вид, които не съответстват на правилника на училището; редовно да се осведомяват за успеха и развитието на детето или ученика”. В член 237 дори са предвидени наказания за родителите, които не осигуряват присъствието на децата си в училище и те варират от 50 до 500 лева при повторно нарушение. Тези родители, които системно не се явяват в училище при покана на директора, могат според проектозакона да отнесат глоба до 100 лева. Първо, няма сила, която би могла да задължи един по принцип незаинтересован от образованието на детето си родител да промени начина си на разсъждение. Дори да се организира провеждането на широка обществена кампания от типа на тази за убеждаването на самотни майки да не изоставят децата си, резултатите ще идват бавно и ще са с твърде малки размери. Второ, няма ясен регламент кой точно ще събира тези глоби. Възможност за налагане на финансови санкции на родителите от страна на директорите съществува и в момента, но педагогическият персонал е силно демотивиран да се обръща към тази мярка поради липсата на ясна гаранция, че тя ще достигне крайния си адресат, а именно родителя. Не само санкциите, но и правата на родителите не са много ясни. „Списъкът с определените учебници по всички учебни предмети се утвърждава от педагогическия съвет, като се осигурява възможност за изразяване на мнение от страна на родителите”, гласи алинея 2 от член 96 на проектозакона. Как точно обаче това мнение ще рефлектира върху крайния избор на училищните власти, не става ясно. Защо тогава се дава това право – също. Ако целта на представения от МОН проектозакон е просто да се хвърли прах в очите на няколко социални групи, като им се каже, че, от една страна, им се дават права, а, от друга, се гарантира повишаването на ефективността и полезността на средното образование, то тя е постигната. Факт е обаче, че проектът заслужава много дълбок анализ от страна на всички заинтересовани страни, защото подложените на критично наблюдение в този текст членове са само малка част от заслужаващите корекции моменти. А иначе не може да се отрече, че ако всичко, както е написано, се реализира, средното образование би получило шанса да стане по-добро място за битуване както на учениците, така и на учителите, а защо не и на родителите. Но едва ли… Просто нещата са така заложени, че дори всички текстове да минат по каналния за всеки нов закон ред, предпоставките да останат само като добри пожелания на картичка за рожден ден са твърде много.