Газета.ру На конгреса на световната Асоциация по управление на риска, състоял се неотдавна в Ню Йорк, оживление в залата предизвика изказването на Ло Пин, генерален директор на Китайската комисия за банково регулиране. Той увери присъстващите, че Китай ще продължи да купува дългови облигации, издадени от САЩ, тъй като в момента вижда тук единствената възможност за инвестиции. Според в. "Файненшъл таймс" обаче ораторът коментирал положението твърде емоционално: "Момчета, ние ви мразим. Започнали сте да емитирате 1-2 трилиона и вече знаем, че доларът ще пада. Тъй че наистина ви мразим, но, уви, нищо не можем да сторим", признал той. Публичното изявление "Ние ви мразим", съпроводено с признанието, че ситуацията е безизходна, не напомня особено политическите двусмислености в духа на "дипломацията на пинг-понга", затова пък звучи искрено. И може би отразява характера на взаимната зависимост по-добре от разсъжденията върху модната тема за китайско-американски кондоминиум. Неприемливи взаимни щети Директорът на Института по световна икономика във Вашингтон Фред Бергстън започна да пропагандира идеята за "Голямата двойка" още преди година-две. През 2008 г. механизмът на т. нар. “Кимерика“ – китайско-американски конгломерат, обединил производители - кредитори и потребители - длъжници, бе описан от Найъл Фъргюсън, специалист по история на икономиката. А след като по темата за "общата съдба" на Китай и САЩ през XXI век се изказаха последователно Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински, тя се превърна в банален момент, задължително присъстващ във всички размисли за световното устройство. Всъщност американо-китайската взаимна зависимост представлява не толкова свободно избрано партньорство, колкото осъзнаване на възможността за гарантирано взаимно унищожение. Ситуацията напомня онази, която през ядрената ера се бе формирала в отношенията между САЩ и Съветския съюз. Всяка рязка стъпка на една от страните за излизане от статуквото неизбежно ще предизвика неприемливи взаимни щети. Средство за нанасянето им преди 30 години бе ядреното оръжие, а днес - уязвимостта на пазарите. Заплаха за китайския пазар е възможният драстичен спад в търсенето на стоки, а за американския - евентуалният отказ на Пекин да финансира дефицита на САЩ. В Китай подлагат на съмнение предишния модел за икономически растеж, изграден почти изцяло върху износа, сиреч върху пълна зависимост от външноикономическата конюнктура. Естествено, плановете за целенасочено развитие на вътрешния пазар е далеч по-лесно да бъдат обявени, отколкото претворени в живо дело. Забележителен е обаче самият стремеж към подобни промени. Особено като знаем, че щом се насочи веднъж към една цел, Пекин по принцип е твърде последователен в усилията да я постигне. При всяко положение Китай поне е наясно с избора на цел. Съединените щати обаче са в по-трудна позиция. От една страна, за Вашингтон е критично важно Китай да продължи покупките на американски облигации - Хилари Клинтън заяви това в Пекин открито и неведнъж. От тази гледна точка намерението на китайското правителство да пренасочи средства за вътрешни инвестиции не е в интерес на САЩ. Трудно разрешимо противоречие От друга страна обаче, кризисната ситуация в Америка, типично за подобни случаи, съживи протекционистките настроения и основният им обект по разбираеми причини е тъкмо Китай. И американските производители ще са доволни, ако по- голям дял от китайските стоки остава на вътрешния пазар в страната. Не е съвсем ясно как да се избегне конфликтът между двете противоположни нагласи. В контекста на това трудно разрешимо противоречие днешните дискусии в САЩ са обясними. Има и един въпрос от по-общ характер. Днешният глобален спад в крайна сметка бе предизвикан именно от възникването на споменатата вече "Кимерика". Готовността на Китай да трупа американски дългови облигации и долари, спечелени от износ за САЩ, даваше възможност да се запазят ниски лихвените проценти в Америка. Това стимулираше потреблението в страната - американците купуваха недвижими имоти и нови китайски стоки. Срещу което Китай пък получаваше гаранции, че стандартът на населението ще се подобрява, без да са необходими вътрешни преобразувания. Както отбеляза Томас Фридман, това трийсетгодишно партньорство вече е изчерпано и няма да надживее икономическата криза, без да претърпи съществени промени. Всъщност навярно няма и нужда да бъде възстановен този модел, послужил за надуване на огромния сапунен мехур. А без въпросният модел почти увяхва и "общата съдба" на Китай и САЩ. Ясно е, че в Русия размислите за евентуална дуополия на Вашингтон и Пекин имат специфичен подтекст - появата й би изтласкала Москва в периферията.