Грегъри Манкю New York Times Какъв ще е подходът, който администрацията на Обама и демократичното мнозинство в Конгреса ще възприемат по отношение на международната икономическа политика? Все още е твърде рано да се каже със сигурност, но сигналите до настоящия момент са тревожни. Тъкмо преди да бъде назначен за финансов министър, Тимъти Гайтнър наля масло в огъня на конфликта за валутния курс долар-юан. Според него президентът Обама „вярва, че Китай манипулира валутата си. Не може на страните като Китай да им се разминава безнаказано това, че подкопават принципите на справедливата търговия“. Като повечето икономисти и аз потръпвам всеки път, щом чуя термина „справедлива търговия“. Не че имам нещо против справедливостта (кой има?), но думата „справедлива“ в този контекст е толкова неясна, че не се поддава на дефиниция. В повечето случаи лозунгът „справедлива търговия“ не е нищо друго, освен боен вик за протекционизъм. Контраатаката на Пекин Дни след като Гайтнър атакува Китай, китайският премиер Вън Цзябао на свой ред хвърли упреци. По време на изказването си на Световния икономически форум в Давос той обвини Съединените щати за икономическата криза, която светът претърпява в момента. Премиерът наблегна най-вече върху „провала на финансовия контрол“. Най-вероятно Вън Цзябао знае, че Гайтнър е бил една от важните фигури в регулаторната система на САЩ, а доскоро беше и президент на Федералния резерв на Ню Йорк. В тази си роля Гайтнър например е бил основният федерален регулатор за Citigroup. Вероятно китайският премиер с право предлага на новия финансов министър на САЩ да насочи енергията си към решаването на проблемите у дома. Ако оставим настрана уточненията, прав ли е Гайтнър по отношение на валутния въпрос? Пострадали ли са американците заради китайската политика на валутния курс? Според критиците на Китай страната държи юана обезценен, за да печели преднина на международния пазар. По-евтиният юан прави китайските стоки по-евтини в САЩ, а американските стоки - по-скъпи в Китай. В резултат на това за американските производители е по-трудно да се конкурират с вноса от Китай в САЩ, както и да продават собствените си продукти в Китай. Историята има обаче и друга страна. Американските производители губят, но многото милиони американски потребители, които предпочитат да плащат по-малко за стоките, които купуват, печелят. Ситуацията в голяма степен е сходна с падането на цената на вносния нефт, което наблюдаваме през последните месеци. Местните петролопроизводители може и да търпят загуби, но американските потребители не обедняват, когато пълнят резервоарите си догоре. Потребителите по подобен начин печелят и когато евтиният юан намалява цената на тениските и телевизорите, внесени от Китай. Гайтнър и други критици на Китай може да помислят и как китайците държат юана обезценен. Същността на политиката е запасяването с юани и търсенето на долари на международните валутни пазари. Доларите, които Китай е събрал при тези транзакции, след това се инвестират в американски държавни облигации. Затова, когато финансовият министър се оплаква от евтиния юан, посланието му към китайците се свежда до: „Спрете да ни отпускате пари назаем.“ Старомодно оплакване Не е учудващо, че след като Гайтнър отправи забележките си към китайската валута, цената на съкровищните бонове падна, а доходността се увеличи. Ако Китай вземе забележките насериозно, дългосрочните лихвени проценти ще се увеличат дори още повече. И понеже САЩ са се запътили към огромен бюджетен дефицит, главният им финансист трябва да спре и да помисли внимателно, преди да внесе напрежение в отношенията с един от най-големите кредитори на страната. Но може би най-странното нещо в коментара на Гайтнър е, че оплакването му звучи старомодно. Валутният курс юан-долар се е раздвижил значително през последните години. След дълъг период на фиксиран валутен курс Китай разреши на валутата си да започне да се движи през юли 2005 г. Оттогава тя се е повишила с 21%. Гайтнър може и да смята, че юанът трябва да се повиши още, но защо да се повдига този въпрос точно в този момент? Главният икономист на Международния валутен фонд Оливие Бланшар се изрази добре: „Вероятно сега не е подходящото време да се фокусираме върху китайския валутен курс, като се има предвид, че той не е централен фактор в световната криза. Има много други неща, за които трябва да мислим.“ Насочването на вниманието към китайската валута посред световна рецесия и все по-растящите опасения от депресия е повече от отвличане на вниманието. Това определено дава обратен резултат. Сенаторът демократ Чарлз Шумър от Ню Йорк и републиканският сенатор от Южна Каролина Линдзи Греъм отдавна предлагат решение на проблема с евтиния юан посредством налагането на мита за китайския внос. Коментарите на финансовия министър рискуват подклаждане на тази протекционистка жарава. Всъщност протекционисткото влияние като че си пробива път към законопроекта за стимулиращия пакет в Конгреса. Приетият от Конгреса законопроект включваше клауза за забрана на употребата на вносно желязо и стомана в инфраструктурни проекти. Сенатът възприе някак по-гъвкаво ограничение (след като отхвърли чрез гласуване поправката на Джон Маккейн, според която клаузата „купувайте американското“ трябваше изобщо да отпадне от законопроекта). Макар да състави екип от първокласни икономисти с безукорни акредитиви по отношение на справедливата търговия, президентът беше равнодушен при публичното си противопоставяне срещу плъзналия протекционизъм. Може би сега е подходящият момент да си спомним завещанието на двамата републиканци - сенатор Рийд Смуут от Юта и депутата Уилис Хаули от Орегон. Законът „Хаули-Смуут” от 1930 г. за митата не беше причината за Голямата депресия, но допринесе за срива на световната търговия и без съмнение беше стъпка в грешната посока. Докато изследваме останките от собствената си финансова криза, връщането към икономическия изолационизъм е една от грешките, които не бихме искали да повтаряме.