Диана Йосифова В някои религии, като исляма например, лихварството се смята за грях. То се определя като неестествен процес, в който парите се умножават от само себе си. У нас обаче това явление в своя най-чист образ на заложни къщи нито се смята за грях, нито пък за нещо незаконно. Доскоро съдържателите на подобни обекти плащаха солен патент и с това се изчерпваха задълженията им към държавата. Да не говорим за честите случаи, когато измамници се възползваха от „вратичка“ в закона, според която инвалидите и пенсионерите плащаха половината сума по този данък. Според новата наредба, приета от кабинета преди ден обаче, лихварите ще трябва да полагат много повече усилия, за да са в нормите на закона, а бизнесът им да излезе „на светло“. Като например да се регистрират по реда на Търговския закон и Закона за търговския регистър. Ако извършват сделки с изделия от благородни метали и скъпоценни камъни, пък ще им е необходима и регистрация по чл. 13, ал. 2 от Валутния закон. Обектите ще се вписват и като администратор на лични данни по Закона за защита на личните данни. Борбата за изнасяне на сенчестия бизнес на светло удряше на камък Опитите на властта да въведе регулация в сектора са от поне 5 години, но досега всичките се проваляха по неизвестни причини. Най-ревностен инициатор за наредбата се оказа финансист номер 1 Пламен Орешарски. Преди 2 години министърът тържествено се закле от трибуната на Народното събрание да създаде специален закон за работата на заложните къщи. Такъв все още няма, но пък кабинетът гласува наредба. Най-сериозният удар върху бизнеса на лихварите е решението да не се отпускат заеми срещу ипотека на имот. Досега най-пострадали от тази тяхна практика оставаха уязвимите слоеве в обществото. Хората с ниски или непостоянни доходи няма как да изтеглят нормални банкови кредити, защото не могат да ги обезпечат. А пък в условията на финансова криза, да вземеш заем си е направо „кауза пердута“. И какво се случва? След поредния отказ в банкова институция, закъсалите хора се отправят към най-близките заложни къщи. Там, с широки обятия ги посрещат добре облечените бизнесмени с по 2-3 кг злато по себе си, които за няколко хиляди лева заем ти вземат апартамента, който струва десет пъти повече. От друга страна, финансовата криза рефлектира и в този сектор на икономиката. Факт е, че клиентите се множат заради затегнатите условия на банково кредитиране. Но в същото време, колкото по-бедни стават хората, толкова повече намаляват възможностите им да придобиват вещи, които по-късно биха могли да заложат. Така в заложните къщи започнаха да влизат все по-малко потенциални купувачи. Друг удар по лихварския бизнес идва и от суперофертите на големите вериги за бяла, черна и цветна техника, където цените не се различават чак толкова много от тези в заложните пунктове, но поне произходът и гаранцията на стоките са сигурни. С новата наредба освен че подобни случаи ще бъдат ограничени, лихварите няма да могат да придобиват собственост или право на ползване върху недвижими вещи, както и да сключват договори за продажба с уговорка за обратно изкупуване. Решение има, но засега е неприложимо у нас Най-сериозната промяна за сектора обаче идва от поставения максимален лихвен праг от 3%. Досега собствениците на обекти си слагаха какви ли не тавани – от 4 до 20%, което естествено нямаше нищо общо с основния лихвен процент на БНБ. Единственото, което регулираше нивата, беше ожесточената конкуренция в бранша. Поне 400 обекта се борят за място под слънцето на пазара на заложни къщи. Над половината от тях са в столицата, като само 20% от тях работят и нощем. В крайна сметка, макар и закъсняла, наредбата на кабинета даде началото за уредба на „сенчестия“ бизнес на лихварите. Засега - само на хартия. Не става ясно кой и как точно ще следи за спазването на законите и на новите изисквания. В САЩ например проблемът е решен чрез специална компютърна система, която свързва обектите с МВР. В 48 часа клиентът да не може да си откупи вещта, за да провери полицията дали не е крадена. У нас подобна практика остава само в сферата на пожеланията. Първо, защото няма пари за нея, и второ - защото бюрокрацията ни е толкова голяма, че внедряването й ще отнеме години.