В. „Ню Йорк таймс“ Президентът Барак Обама и Конгресът са устремени към поредната кризисна програма за съживяване на американската икономика. В похода им за откриване на цяр обаче постепенно се откроява фундаменталният въпрос: „Може ли правителството да изработи бърз и ефикасен икономически стимул и същевременно да се възползва от предоставения шанс за преобразяване на САЩ?“ Засега Обама и неговите съветници твърдят, че са в състояние да постигнат и двете цели. Те упорито се придържат към мантрата си, че извънредните обстоятелства на икономическата криза могат да бъдат използвани за осъществяване на мащабни и отдавна закъснели реформи. Всъщност в редица епизоди от американската история моменти като този са били използвани за прокарването на големи програми – от интегрирането на въоръжените сили до създаването на държавни агенции за социално осигуряване и здравно подпомагане. Съвсем закономерно онези, които са се ангажирали с амбициозни и проблематични проекти, припомнят прецедента, който Франклин Рузвелт поставя с Новия курс, и заявяват, че отдавна е дошло времето за друга подобна инициатива. Сред начинанията, които имат потенциала да преобразят облика на страната, са програмите за екологично чиста енергия, както и тази за достигане на броудбенд интернет връзките до най-отдалечените провинциални райони. Голямата дупка Въпросът, който вълнува Сенатът, обаче е дали тези внушителни амбиции ще възпрепятстват измъкването на икономиката от стремглавото й спускане надолу. Всяка аналогия с първите сто дни от управлението на Рузвелт бива контрирана от предупреждение, че голяма част от социалните му експерименти не са повлияли значително върху скоростта на икономическото възстановяване на САЩ, което отне години. „Когато запълвате толкова голяма дупка и увеличавате държавния дълг в такъв мащаб, сте длъжни да се уверите, че всеки долар ще отиде за генериране на необходимия икономически тласък“, казва икономистът от Харвард Мартин Фелдстайн. Преди повече от година той предупреди, че американската икономика е на път да изпадне в шок. Фелдстайн всъщност излага икономическата аргументация зад републиканските възражения, че Обама постепенно разширява ролята на държавата, след като десетилетия наред САЩ разчитаха на пазарни решения и насърчаваха към това страните от целия свят. Спасяването на банковата система и планът за стимулиране на икономиката бързо се превърнаха в ожесточен политически и идеологически сблъсък, а са минали едва две седмици от встъпването на Обама в длъжност. Някои от плановете на новия президент могат да бъдат определени най-точно като класически пример за насъбрано търсене. Демократите са жадни за типа програми, които не бяха в състояние да прокарат при управлението на Буш. Техните усилия са подхранвани от либералната база, подкрепила обещанието на Обама да се бори с най-сериозните проблеми. Сега тези хора са загрижени, че очертаващите се трудности ще доведат до забавяне или напълно загърбване на тези амбиции. Като резултат внесеният в Камарата на представителите законопроект предвижда $54 млрд. за нови форми на американска енергия (фраза с патриотарски привкус). Освен това в текста са включени редица изисквания за закупуване на произведени в САЩ стоки, чиято законност е съмнителна от гледна точка на международните търговски споразумения. Законопроектът отпуска $141 млрд. за образование, $24 млрд.- за понижаване цената на здравеопазването, и $6 млрд. - за броудбенд услуги (дигиталния еквивалент на електрифицирането при Линдън Джонсън). На аргумента, че много от програмите ще започнат да действат след години, техните привърженици отговарят: „И какво от това?“ „И без това не можем да поправим набързо счупеното и да се върнем към обичайното си съществуване - казва икономистът Джеймс Гълбрайт. - Възможно ли е да изпаднем в крайност? Може би, но е по-лесно да се оттеглиш впоследствие, отколкото да се реваншираш за това, че не си направил достатъчно.“ Звездният миг на републиканците Проблемът е, че един спешен законодателен текст, чиято задача е да насочи огромни средства за овладяване на безработицата, сега се превръща в поредица от дългосрочни ангажименти, които неизбежно ще раздуят националния дълг и ще продължат да го правят дълго, след като паниката от 2008 г. и рецесията, която тя предизвика, са останали в историята. Републиканците съзират възможност да направят нещо, което рядко им се отдаваше, докато президентът Джордж Буш бе все още на поста си – да протестират срещу огромното нарастване на дефицита. Сега те са по-свободни да се оплакват – както сенатор Мич Макконъл възропта срещу изявлението на Обама, че постоянните държавни разходи ще бъдат повишени с около $240 млрд., което ще увеличава дефицита с всяка изминала година. „Тъй като всичко се случва извън процеса на определяне на държавния бюджет, на никой не му се налага да говори за евентуалните дългосрочни последици“, казва Алис Ривлин, икономист от Brookings Institution и бивш член на Федералния резерв. Тя подкрепя мащабния пакет за стимулиране и наскоро свидетелства пред Конгреса за необходимостта да се направи разграничение между краткосрочните икономически стимули и по-широкия дневен ред, в който влиза всичко – от обновяването на американските училища до подобряването на здравеопазването за децата. „Сякаш разчитаме финансирането да дойде от поддържането на китайските инвестиции - заяви Ривлин, визирайки огромното количество американски държавен дълг, собственост на Китай. - Приемаме, че останалият свят няма да изгуби доверието си в нас, след като използваме ситуацията, за да харчим за цял спектър от програми. Не съм сигурна, че това ще стане.“ Ривлин повдига въпрос, който след няколко седмици може да се окаже в центъра на дебатите. Когато Рузвелт поведе САЩ в нова насока, парите не дойдоха от чужбина. Обама обаче не разполага с този лукс. Той трябва да убеди не само Конгреса и обществеността, но и световните финансови пазари, които ще решат дали и при каква лихва да финансират плана му. Това е триизмерна игра на шах, която американската администрация е принудена да играе в опитите си да изготви най-амбициозния план за спасяване на икономиката от седемдесет години насам.