The Guardian Откакто съвсем правилно нароченият за мошеник Бърнард Мадоф ни напомни колко успешно лъжата може да се прикрие, като се остави на показ, един куп фондови мениджъри започнаха да си признават участие в подобни пирамиди. Изпълзяват от крайбрежните си вили във Флорида, потвърждавайки, че и те, да, и те също, си измислили зашеметяващата възвращаемост на инвестициите. Схемата, известна под името „Понци“, при която с пари на нови инвеститори се отчита фикционална възвращаемост, с която се плаща на старите инвеститори, е един от най-старите номера в репертоара. След като мащабът на касапницата във финансовата система стана очевиден, време е да се замислим дали всички ние не бяхме всмукани под една или друга форма във вихъра на измамна пирамида. Милиарди нови играчи Очевидното финансово благоденствие на целия свят се увеличаваше в привидно безкраен спираловиден растеж. Глобализацията вкара в играта милиарди нови играчи. А тези, които вече бяха на дансинга, можеха да извлекат огромни ползи, преди музиката да спре. 12 топ банкери например сами са се наградили с £1 млрд. въз основа на отчети, според които управляваните от тях компании са натрупали огромни печалби. Фактът, че именно те признаха загубите и получиха спешни финансови инжекции за повече от £300 млрд., някак превърна проблема в наш, не в техен. Въпреки това преходът от фантастичния свят на международните финанси към реалния свят на хората, останали без дом и без работа, не трябва да ни изненадва. Дори Международният валутен фонд започна да чертае пред очите ни траурни картини от Голямата депресия, като прогнозира, че британската икономика ще се свие с най-голямата бързина от 30-те насам. През цялата седмица „Гардиън“ и „Обзървър“ скицираха този „път към разрухата“ в серия от разследвания, които трябваше да покажат колко лошо е потрошена финансовата система. Иронично наречено от един коментатор „метафора с поука“, заглавието на поредицата не беше замислено като самопожертвувателна прогноза, а като характеристика на пътя, по който се движим в момента. Освен ако нещо хубаво не се случи съвсем скоро, прогнозата на Международната организация по труда за 50 млн. безработни по целия свят ще изглежда твърде скромна. Не се обръщайте назад За посоката, в която сме поели, не може да се спори. По-голямо предизвикателство е да намерим обратния път към просперитета. Първият урок е: не се обръщайте назад. Неоспоримо е, че именно свръхкредитирането ни потопи в този хаос. Алчните банкери поощряваха алчните потребители да заемат все повече и повече, много повече от онова, което трябваше да взимаме в колективния си устрем, в който се опитвахме да се насладим на плодовете на утрешния труд. Окуражаването на кредитите обаче не е по презумпция грешен отговор на кризата. Онова, което правителствата по света се стремят да направят в момента, е да контролират прехода към икономика, която ще е по-малко зависима от дълга. Подобно на възстановяващ се под лекарско наблюдение наркоман, корпоративна Великобритания трябва да премине през процедура на внимателно откопчване от лапите на наркотика. Ако откажем да рефинансираме вече натрупания дълг, както правят много банки в момента, цял куп от иначе здрави фирми ще легнат на легло отново, с всичките разрушителни последици за безработицата и икономиката. Това обяснява и парадокса, който очевидно разделя лейбъристите и торите. Дейвид Камерън е прав в своето обяснение на проблема, но погрешно обвинява Гордън Браун, че безотговорно се е опитал отново да надуе балона на инфлацията. Руините, останали след финансовата пирамида, са толкова всеобхватни, че нов балон просто не е възможен. Приоритетът сега е да се ограничи разрушителният ефект върху останалата част от икономиката. Били сме вече на тази спирка, разбира се. Основната причина за избухването на последния дългов балон е опитът на бившия шеф на американския Федерален резерв Алън Грийнспан да възпре избухването на предния сапунен мехур. А той трябваше да бъде оставен да се спука по естествен път. Удържаните ниски лихви потиснаха един цял икономически цикъл. Той все пак се върна, набрал още по-голяма мощ. Ако историята се повтаря, то Камерън е прав да е предпазлив. Само че този път изглежда нещо важно ни прищрака: няма обратен път назад. Когато фазата на отбиване на компаниите от дълговата им зависимост приключи, ще трябва да изграждаме една напълно различна икономика. Без изкуствени стимуланти компаниите и икономиките ще бъдат впримчени в ниския икономически растеж и ще обрекат на лишения и идните поколения. Ако обаче това бъде съчетано с преоценка на начините, по които оценяваме растежа, може и да не се окаже толкова лошо в крайна сметка. Много от онова, за което си мислехме, че е било растеж, се оказа илюзия. Не само защото печалбите се оказаха всъщност загуби, но и защото финансовият инженеринг, който подкрепяше повечето от това богатство, бе изгубил връзка с икономическата реалност. Раздутата стойност на финансовите деривати стигна забележителните $863 трлн. - 16 пъти повече от размера на световната икономика. Дори не е ясно дали някога ще успеем изобщо да изплатим дълга, създаден от този последен и най-голям балон. Отписването на по-голямата част може да е единственото решение. Това става все по-ясно от засилването на дискусиите около създаването на т.нар. лоши банки, които да отделят токсичните активи. Веднъж отърсил се от свърхзависимостта от финансите, свободният пазар все още има какво да предложи. Можем да помислим за изграждане на стабилни бъдещи индустрии, в които Великобритания несъмнено е водеща сила, като например биотехнологиите, творческите сектори, професионалните услуги като архитектурата и правните консултации, екотехнологиите и иновациите в промишленото производство. Свободният пазар винаги ше бъде на страната на финансовите спекулации, но няколко поколения ще трябва да се сменят, преди някой, забравил урока, отново да си вложи парите в точно тази марка конска тор.