Теодора Димова “Да разтуряме седенката” – с отегчение произнесе финансовият министър след поредните безплодни преговори с учителите. „Те ще размотаят...”, продължи той бисерния си диалог. „Мен няма да ме има три дена, после числа, съкращения...” И многозначително цинична усмивка притича по инак непроницаемото му лице. „Седенка” са наречени преговорите между правителството и учителите. “Седенка” е стачката на четирсет хиляди учители, доведени до най-унизително положение. “Седенка” е безпаричието им, потъпканото им професионално достойнство, образованието на децата в тази държава, възпитанието им, създаването на стойности, морал, достойно поведение. “Седенка” е диалогът между тези интелигентни и изтерзани хора и високомерното правителство, което ни най-малко не се притеснява от тяхното положение. Защо да се притеснява? То не е дошло на власт, за да работи и мисли за другите. То е дошло на власт, за да работи и мисли само за себе си. “Да разтуряме седенката” ми прозвуча не по-малко страшно от „Най-добре да дойдат танковете”, колкото и пресилено това да се стори някому. Същото отвращение към сганта, която се е насъбрала на площада и ни застрашава. Същият ужас от тези малоумници, които от няколко дни стоят и скандират за свобода. Които ни объркват конците, дето така добре ги сплетохме, нагласихме, разпределихме. Ще ги утрепем, разбира се, какво толкова са се развикали, разкрещели, кой ги знае какво могат да направят, с танкове най-сигурно, какво ще му мислим, по-бързо, я най-добре да дойдат танковете! Същото отношение – на погнуса и презрение към плебса. Нек'ви беднюги се надигнали и нещо шават там, нещо мърдат, създават там вече трета седмица нек'ви неприятности, след като така хубаво ги бяхме приспали, успали, упоили от апатия и безсмислие. Трябва да се внимава, може да повлекат крак тези учители, може и другите да тръгнат след тях, да вземат да се сетят изведнъж всичките. Изведнъж да се пробудят, изведнъж да започнат да забелязват, да се разбутват, да се раздвижват, вместо да дремят, да полусъществуват, да подсмърчат и хленчат тихичко, под сурдинка, както си знаят. Както всъщност са дресирани – сега изведнъж стачка! Тези селяни се осмеляват да стачкуват! Да протестират! Да преговарят! Да искат! Да настояват! Да искат пари! От нашите пари да вземат! Какво селско нахалство! Изслушахме ги, айде стига, нема да си губим повече времето с техните несосветни желания. Нема да търпим повече тая седенка, нека да разтуриме седенката, имам други, по-важни дела, да размотаят там – два-три дни, после числа, съкращения, да размотаят! Може и да им омръзне, може да се появят и стачкоизменници, може и родителите да застанат срещу учителите, вече се чуват отделни гласове, вече има недоволни, защото децата им не учат, мотаят се по улиците, няма какво да правят... в крайна сметка ще ги изтощим тези селяндури, лека-полека ще клекнат. Къде ще ходят, това са българи, те винаги се изплашват, винаги отстъпват, винаги се намира някакъв уродлив техен “здрав разум”, който да ги озапти, да ги снижи, да ги смири, който да ги противопостави едни на други, така че помежду си да се изпокарат и да забравят за какво са тръгнали. Споко! Споко! Засега най-добре да разтуриме седенката!