Пол Кругман, Носител на Нобелова награда по икономика за 2008 г. „Ню Йорк таймс“ Както всеки в тази страна, който следи с подобаващото внимание бизнес и финансовите новини, в последните месеци и аз страдам от висока икономическа тревога. Както всеки добронамерен гражданин и аз се надявах, че речта на президента Обама при встъпването му в длъжност ще ни даде сила и спокойствие, уверявайки ни, че новата администрация е помислила как да оправи нещата. Но не би. Във вторник си легнах с доста по-слаба вяра в посоката, в която ще поеме икономическата политика. Нека все пак да изясним нещо. В речта на новия ни президент нямаше нищо особено смущаващо или погрешно. Е, да, онези, които все още се надяват, че Обама ще ни поведе по пътя към универсалното здравеопазване, вероятно бяха разочаровани, че той спомена само за огромните разходи за здравеопазване и нито веднъж не отвори дума за бремето на онези, чиито осигуровки не са достатъчни, или пък за онези наши съграждани, които изобщо нямат здравни застраховки. И Буш говореше за отговорност Освен това таяхме и някаква надежда, че онези, които са писали речта на президента ни, са намислили нещо малко по-вдъхновяващо от настъпването на „ерата на отговорността“. Не че имаше някакво кой знае какво значение и не че се сбъдна, но пристигането на същото събитие възвести и президентът Джордж У. Буш преди осем години. Онова, което истински ме притесни в речта на Обама обаче, беше нейната клишираност и традиционност. И то най-вече по темата за икономиката. В отговор на една безпрецедентна икономическа криза (или по-точно, криза, чийто единствен реален прецедент досега е Голямата депресия) Обама каза точно това, което хората от Вашингтон казват, когато искат да звучат сериозно. Той говори повече или по-малко абстрактно за необходимостта от трудните избори и за решимостта ни да устоим на призивите за съобразяване с нечии специални интереси. Но това не е достатъчно. Всъщност това дори не е правилно. В своята реч Обама посочи като причина за икономическата криза отчасти „неспособността ни като общество да правим трудни избори и да успеем да подготвим нацията за новата епоха“. Нямам ни най-малка представа какво значи това. Преди всичко това е криза, която раздутата и изпусната от контрол финансова индустрия ни стовари на главата. Неспособността ни да я удържим не се дължеше на отказа на американското „общество“ от някои трудни избори. Американското общество си нямаше идея какво се случва, а повечето от хората, които добре знаеха какво става, мислеха, че дерегулацията е прекрасна идея. Вижте това изявление на Обама: „Нашите работници не са по-малко продуктивни, отколкото бяха в началото на кризата. Мозъците ни не са по-малко способни да творят, стоките и услугите ни не са по-малко необходими, отколкото са били миналата седмица или миналия месец, или миналата година. Капацитетът ни е непокътнат. Но времето, в което се оправяхме сами, защитавахме само собствените си тесни интереси и отлагахме неприятните решения, със сигурност е безвъзвратно отминало.“ Първата част от този абзац почти сигурно е мислена като парафраза на онези размисли, които Джон Мейнард Кейнс беше написал, след като светът бе попаднал във водовъртежа на Голямата депресия. И да, след десетилетия на импулсивни ходове и клиширани стратегии от страна на правителството е голямо облекчение да чуем един нов президент да отдава дължимото на Кейнс. „Ресурсът на природата и на човешките изобретения, пише Кейнс, е също толкова продуктивен, колкото е бил винаги. Напредването към разрешаване на материалните житейски проблеми е не по-малко скоростно. Способни сме, също както преди, да предоставим на всеки наш гражданин шанса за висок жизнен стандарт. ...Но се озовахме по средата на колосална бъркотия, бяхме сляпо въвлечени във властта на една сложна и фино настроена машина, чийто механизъм на работа не разбираме.“ Нещо се загуби в превода И Обама, и Кейнс твърдят, че не сме успели да се възползваме в достатъчна степен от икономическия капацитет, който имаме. Но прозрението на Кейнс, че сме в „бъркотия“, която трябва да подредим, по някакъв начин е заменено със стандартното „вината е на всички ни“ и шаблона „нека се покаем и действаме с твърда ръка“. Ако си спомняте, Хърбърт Хувър нямаше проблеми с взимането на неприятни решения. Той притежаваше смелост и твърда ръка, с която да орязва разходите и да вдига данъците пред заплахата от Голямата депресия. За съжаление това само влоши ситуацията. Да, наистина, речта си е само реч. Членовете на икономическия екип на Обама със сигурност разбират необикновената същност на хаоса, в който сме се оплели. Така че тонът на речта във вторник може да не е чак толкова решаващ знак за бъдещата политика на администрацията на Обама. От друга страна, Обама е, както неговият предшественик добре отбеляза, този, който взима решенията. И сега е време да вземе някои доста значими решения, при това бързо. По-точно той ще трябва да решава колко смел да бъде в действията си в подкрепа на финансовата система. Перспективите там се влошиха толкова драстично и отведнъж, че учудващ брой икономисти, сред които и някои не твърде либерални, вече твърдят, че решението на кризата ще мине през временна национализация на някои от най-големите банки. А дали Обама е готов за това? Или баналностите в речта му бяха знак, че смята да изчака конвенционалната мъдрост да настигне събитията? Ако е така, администрацията му ще установи с тревога, че се намира на доста заплашително разстояние зад кривата на прогреса. А това не е мястото, на което искаме да виждаме новите си управляващи. С всяка изминала седмица икономическата криза става все по-тежка и все по-трудна за разрешаване. Ако скоро не предприемем някакви драстични мерки, може да се оплитаме сред конците на този хаос още доста дълго време.