Райко Байчев Протестът на 14 януари беше кървав. Заради двата отбора – видях ги от близо. В този ден протестът продължи само час. И беше най-краткият в историята. На него трябваше да се чуят искания – на студенти, майки, екозащитници, земеделци. Но те бяха удавени в бой, кръв и метеж от двата отбора - на полицаи и на екстремисти. Екстремистите В този отбор участваха хора от футболни агитки, националисти, скинари, хора, които се хранят с омраза и живеят с нея. Във вените им тече агресия. Те са сплотени от една идея и идеал – „Да направим боя“. Изобщо не вярвам, че им е било плащано, за да провокират. По-скоро им е било платено, за да кажат, че им е било плащано. Правят го за удоволствие. Истината е, че в бой като този на 14-и, се отделя толкова много адреналин, че едва ли има наркотик, който да ти осигури подобно усещане. Тези хора биха си плащали, за да им се даде възможност да се сбият. Обикновено го правят, когато си купуват билети за мачове. Сега се сбиха за без пари. Вдигаха огромни решетки и ги стоварваха срещу полицията. Правиха снежни топки от сняг и камъни. Никой не можеше да ги спре. Студентите крещяха от мегафона, че това е провокация, медиите крещяха, че това са провокатори, но никой не допуска другата вероятност - че те отидоха там, за да си направят кефа. А ние да си мислим, че е невъзможно да се биеш и хвърляш откъртени табелки, освен ако не са ти платили. Полицаите Това е другият отбор. Бяха над 1000 души, бронирани като костенурки, и можеха да удържат двойно по-голям натиск. Камионите на МВР се изсипваха постоянно зад парламента. Стана напечено, когато към тях започнаха да хвърчат огради, твърди предмети, сняг. Ултрасите се забавляваха, впрочем увличаха и хората. Гневът беше заразен. Хората пред парламента дори бяха любопитни, истината е, че много от тях приеха случващото се като зрелище и го преживяха като такова. Не всеки ден може да хвърлиш буца сняг, която да се пръсне в каската на полицай, и да останеш безнаказан. Полицаите просто блокираха с големите щитове предметите и снега и сред тях нямаше ранени. Но се ядосваха силно. После се оказа, че протестът бил прекратен. Но как? Първо някой полицай извикал отпред, че има заповед за прекратяването му. Чули го само колегите му. После един студент каза това на мегафона. Него пък го чули не повече от 200 души. Тогава всички скандираха, крещяха и освиркваха. И почти никой не разбра, че протестът е прекратен. И тогава започна онова, което удави митинга в кръв. Личната война Ултрасите и полицията се познават отдавна. Бият се едни с други години наред по мачовете, а после в РПУ-та. Само че това не беше мач, а протест. Полицаите май забравиха това. Ултрасите успяха да им предадат от злобата си. И униформените се включиха на тяхната вълна. Първите са виновни, че ги провокираха, а вторите - че се поддадоха. И стана онова, за което екстремистите дойдоха - „Да направят боя“. Само че, докато боят си вървеше, го отнесоха десетки мирни граждани и журналисти. Видях отблизо как скинар удари фоторепортерка през лицето с думите: „Кво снимаш, ма?“. Видях и как полицаите започнаха да удрят деца и пенсионери. Двата отбора се озлобиха страшно. И дойде моментът, в който нямаше искания, спор, протест, или две страни. Имаше просто меле. Чиста злоба, гняв, агресия. Убеден съм, че са малко полицаите, които са мислили, че служат на държавата точно в този момент. И нека министър Михаил Миков не обяснява побоя над мирните граждани с увъртания: „Покрай сухото гори суровото“. Бая сурово изгоря, министър Миков. Видях отблизо вашите хора. Някои бяха спокойни, дори се смееха, потупваха по раменете скинарите, които бяха хванали. Но други озверяха. Приеха нещата лично. Чух как си казват: „Ей тоя с шалчето ме уцели, ако го хванеш – запази ми го“. И си ги запазваха. В своята малка, частна, злобна, лична война, която удуши истинския протест.