Чавдар Найденов В симпатичен телевизионен клип един от кандидат-кметовете на София събира струпаните в подножието на синьото му сърце коли, прибира ги някъде долу, изправя се, усмихва се. От екрана започва да струи едно такова тихо, светло и радостно настроение. Не подлагам на съмнение добрата воля на въпросния кандидат, но все пак, как ще стане това? Едната добра воля в случая явно не е достатъчна. Софийският транспорт отдавна е станал досущ някой депресиран дебеланко, който не се движи, понеже му пречат килограмите, а заради обездвижването неотклонно продължава да трупа килограм след килограм. Пример. Твърди се, че една от причините за софийските задръствания е лошото качество на пътната настилка. През това лято сегашният кмет предприе безпрецедентен по мащаби ремонт на ред булеварди и какъв беше резултатът? Върналите се в началото на септември от море софиянци установиха, че задръстванията са по-страховити от всякога. Или: ясно е, че много хора предпочитат личната кола. Да използваш обществения транспорт си е мъчение – той е бавен, нередовен и не много ароматен. Резултатът е увеличаване на колите по пътищата. Заради него обаче общественият транспорт става още по-бавен и непредсказуем. Заради това пък още повече хора яхват колите си. И т.н. - до пълното заклещване. Възможно ли е да се излезе от такъв порочен кръг? Възможно, но трудно. Човекът с наднормено тегло може да се подложи на терапия за шоково отслабване, която да му позволи, да речем, редовно да ходи на Витоша. Това допълнително ще му стопява килограмите, а така ще става още по-подвижен. Тоест кръгът не само ще спре, но ще се завърти в обратна посока. Възможно ли е да сработи подобна схема в случая с транспорта? По принцип, да. Неотдавнашните посещения и на Буш, и на Саркози показаха, че въведените ограничения не парализираха града. Тъкмо напротив, софиянци стигаха до работа много по-бързо. Нищо чудно. Достоверни наблюдения върху трафика показват, че над две трети от пътническите превози в София всъщност се извършват от обществения транспорт, а морето от лични коли само му пречи. Следователно зависимостта е: по-малко коли – по-добър трафик; повече облекчения за колите – по-епични задръствания. Решението изглежда очевидно, но то няма да се случи. В момента, в който прозвучи дори намек за някакви ограничения, тутакси се надава повик. С два основни довода. Че не могат да бъдат спирани хората да купуват и да използват леки коли. Това в края на краищата е пазар, а да се рита срещу пазара, както е известно, е греховно. А и властите нямат право да предявяват претенции към собствениците на лични автомобили, преди те самите да са си свършили работата. Откъде накъде ще ми искат те такса за влизане в центъра? Първо да осигурят зелена вълна и да изградят обходни пътища, паркинги, пробиви, метро, акведукти и пълен атракцион. Добре, но има един въпрос: Кой трябва да плаща за тези „художества“? Не става дума за малко пари. Главният архитект на София наскоро обяви, че му трябват само някакви си 1,6 млрд. лв. и за 4 години ще оправи трафика. За сравнение, целият годишен бюджет на града е 614 млн. Въпросът тук дори не е толкова в размера на сумата, а в принципа, по-точно в пазарния принцип. Когато една паркирана кола заема място на тротоара, тази площ струва пари. Примерно за една будка се плаща над 1000 лв. наем на общината годишно. Ремонтирането на разбитите пътища и тротоари струва пари. Откъде да се вземат? Очевидно презумпцията е - от данъци. Т.е. от джоба на хора, две трети от които са пешеходци. Това са претенции, които силно напомнят неотдавнашния случай с група новобогаташи, които с помощта на множество втори начини си бяха построили затворен квартал сред природата. След това бяха възжелали ни повече, ни по-малко общината да им изгради канализация. Т.е. масрафа да поемат хора, които няма и да помиришат борче. По-нататък, проблемът с транспорта не е специфично български. Специфично българското е, първо, че нашият внос е безконтролен. Причината - левът е надценен, с което вносът поевтинява, в това число на коли и горива, и колата върви средно по 3-6 хиляди лева. Втората специфика е, че българинът купува колата, а големите разходи, свързани с нейната употреба, ги плащат други. Данъкът в България преди винетната система беше средно 30-60 лв. – не месечно, годишно. (Винетките бяха разчетени така, че облагането да е сходно.) А в Дания например данъкът е 3008 лв. за кола с двигател от 1600 куб. см. Датчаните, разбира се, не са искали да накажат автопритежателите, те просто са изчислили поддръжката на пътната настилка, гаражните площи, строителството на нови пътища, отстраняването на екологичните щети и т.н. Излиза, че нашето общество субсидира всеки, който си е купил трошка от Запад с още една кола годишно! И после правителството се чуди, че се регистрират по 3000 коли на ден и компютрите на КАТ изпушват. Сякаш някой ще внесе и по 12 километра евтини употребявани пътища на ден, нужни за да се подредят тези 3000 коли в редичка. Ама ще ни кажат – високите данъци – това е непазарно! А субсидирането пазарно ли е? Нали безплатен обяд няма? Дефицитът означава, че светът ни храни С това съвсем не искам да кажа: да защитим пешеходците! Проблемът не е само в тях. Неспираният с нищо потоп от трошки, баничарки, бракми не просто предизвиква задръствания. Той е преди всичко инвестиция, която обаче има за резултат обратното на всяка инвестиция, защото е неефективна. Не само че като технология изисква по-голям разход на гориво и на шофьорски труд на единица извършена транспортна работа, не само нанася поражения върху инфраструктрата, но на това отгоре измества обществения транспорт, защото прави невъзможно неговото нормално функциониране. А това допринася за оскъпяване на продукцията ни, за неконкурентност и оттам – за още по-голям дефицит в търговския баланс. Дефицит – това означава, че светът ни храни. Докога? Та в тази връзка: някой да е обещал да се погрижи за обществения транспорт? Или да вдигне данъка за коли? Руснаците, които са големи специалисти по въпроса „какво да се прави?”, са сътворили крилатата фраза „Винт, забит с чук, държи по-здраво от пирон, завъртян с отвертка”. Ние обаче упорито си предпочитаме тъкмо второто. Заради което скорошни изгледи да ни стане тихо, светло и радостно няма.