Либи Първис, The Times Нека мислено се върнем назад, чак до конференцията на лейбъристите през 2003 г. и речта на тогавашния финансов министър Гордън Браун. В нея той обещаваше никога да не „бяга от фискална отговорност и да не пренебрегва икономическата дисциплина“, да „се съобразява със и да се възползва от вълната глобални икономически промени“, да намали и бюрокрацията в държавните институции, и националния дълг... Не, не, прекалено е тъжно, направо жестоко. Нека спрем дотук. Но след това Браун каза нещо твърде интересно: „Градският площад е повече от пазар, центърът на града е повече от място, на което хората купуват и продават... Ние си дължим едни на други среща отвъд сметките, договорите и парите.“ Безброй други са пред банкрут Мисля, че той говореше за символичната роля на градския площад, защото, както обикновено, продължи в галоп към обичайните обещания за здравната система. Днес обаче, след години стимулиране на свръхразходите, дълговете и липсата на икономическа дисциплина, Браун има на разположение стотици реални акри земя, молове и магазини, над чиято съдба да мисли. Woolworth's, MFI, Zavvi, Dolcis, Stead & Simpson, Whittard, The Pier и Ilva са мъртви. Безброй други са пред прага на смъртта. Когато четете този текст, най-малко още едно познато име ще е потънало в небитието. Experian прогнозира, че около 15% от помещенията за търговия на дребно скоро ще запустеят. Това пък ще вгорчи живота на други търговци и вятърът на депресията ще повее над обществените пространства. Вече дори има онлайн шопинг игра във виртуалния Уест Енд, в която можеш да „кликваш, влизайки от магазин в магазин“, без „просяци, джебчии или графити да замърсяват благопристойния онлайн пейзаж“. Единственият достоен отговор на този абсурд е знаменитата реплика на комедианта Джак Дий за интернет зависимостта: „Приятел, не сърфираш. Седиш си в стаята и тракаш по клавиатурата.“ За да предпазим нацията си от тъгата на примирението, а улиците си - от гангстери и жертви на нападения, трябва сериозно да се замислим що е то живот след шопинга. Да, чудесно е, че Браун говори за „изпитание на характера“. Прави са и епископите, които проклинат обсесията ни от парите. Даването на зор обаче няма да реши проблема. Как да направим обществените пространства сигурни, приятни и благодатни за социалната хармония места, където да се разхожда тълпата шопалкохолици в ремисия? Несъмнено стресът ще утихне, поне за малко. Не мога да кажа, че съжалявам (освен за уволнения персонал). Отдавна гледката на идиотски лутащите се шопалкохолици беше станала твърде неприятна. И особено гнусните перверзии като „де-шопинга“ - някои жени публично се хвалеха, че ползват пластмасовите си карти за покупки, които знаят, че не могат да си позволят. Просто така. И ги връщат следващия уикенд с някакви оплаквания, което пък надуваше балона на разходите на магазините за обслужващ персонал и пакетиране. Точно това хоби не е всеобщ навик. Собственикът на местния магазин за електроуреди споделя, че оборотът му не е спаднал през есента, защото „в нашето графство хората купуват нещо, когато имат нужда от него“. Изглежда, че в провинциален Съфолк хората чакат телевизорът или прахосмукачката им да се развалят, преди да си купят хладилник последна мода или плазмен телевизор. В градовете обаче шопингът и мотаенето по магазините бяха символите на новия век. И изведнъж парите намаляха, а след тях и витрините. Но все още се нуждаем от глътка свеж въздух? Как да я поемем? Нежна революция, ето как. Трябва да възпитаваме нов модел на мислене за начина, по който харчим пари, организираме и поощряваме оживлението на улицата. Наскоро гледах на DVD прекрасната колекция с филми на Мичъл и Кениън от 1901-1906 „Електрическите едуардианци“, в която дори и най-бедните се забавляваха по улиците - разхождаха се, наблюдаваха хората, махаха на камерите, мотаеха се, следяха малки събития като процесията на Band of Hope или празника на Клуба по атлетика и колоездене на Лийдс. Сетих се и за континенталната традиция на „стъргалото“, веселата вечерна разходка на семействата и съседите им, които поспираха за кафе или шери, но не специално за пазаруване. Това е нещото, което изгубихме. Твърде често градските ни центрове стоят тъжно празни, след като магазините затворят в 18 ч. И се събуждат едва 4 часа по-късно, когато шумни тълпи младежи се отправят към баровете. И все пак още има някои събития, заради които британците имат извинение да се събират в приятелски компании – юбилеи, тълпящи се около големи плазмени екрани за футболни мачове или концерти хора или ентусиазираните посетители на провинциалните улични панаири. Или онези традиционни пазари, на които наистина се купуват и продават разни неща, но евтини и ежедневни. И се сетете колко западнали са те, дори известният лондонски Borough Market. По-сигурна компания от празните магазини Хората обичат да излизат и да се мотаят, да се срещат с познати, да флиртуват с непознати. И тълпите са много по-сигурна компания от опустелите улици и опразнените магазини. Трябва да рекламираме живота без шопинг: галерии и музеи, центрове за отдих и забавления, игрални площадки, паркове и библиотеки. Районните съвети трябва да бъдат поощрявани да дават празните магазини на обществени сдружения и групи при силно редуцирани или нулеви проценти, дори с краткосрочен договор. Ако някое място в центъра ще стои празно и необитавано, защо да не пуснем в него например някоя младежка група да свири? А защо само на младежи? Представете си колко добре ще се отрази на пазара след няколко години, ако уволнените продавачи могат при символична такса да посещават бившия Woolworths, за да придобият нови компютърни умения, занаят, изкуство или да се учат да свирят на някой музикален инструмент. И да ги обучава някой специалист, който също е бил уволнен. Така ще срещнем старите и младите британци, при това в общността, в която живеят. И ще ги научим да спазват ред за чистенето, отварянето и затварянето на офиса и административните задължения. Направете Великобритания малко по-забавно място. Дайте на скритите камери нещо интересно и живо, което да наблюдават. Защо не?