Евгений Дончев Феномален икономически растеж с трикратно увеличаване на брутния вътрешен продукт – от 1,8% от световния на 6%, лидер по резерв от чужда валута с 1,8 трилиона долара и четвърта икономика в света, третата космическа сила след СССР и САЩ, феноменален спектакъл на олимпиадата през август; от друга страна – трима свалени партийни лидери, окървавени студентски демонстрации, потушаване на периодични бунтове в Тибет. Това е кратката история на 30-годишните икономически реформи в КНР, които бяха замислени от Дън Сяопин и официално бяха одобрени на партиен пленум, продължил от 18 до 22 декември 1978 г. За да се разбере дълбочината на извършените фундаментални промени, трябва да се припомни, че на практика Китай прескочи капитализма и от руините на Цинската империя влезе на 1 октомври 1949 г. почти директно в казармения комунизъм на Мао Цзедун. Трите десетилетия между тези етапи от развитието на страната са наричани от местните историци полуфеодализъм или бюрократичен капитализъм, а и са белязани от японската окупация и гражданската война между комунистите и националистите от Гоминдана. Пораженията, нанесени от волунтаризма на Големия скок в края на 50-те години и най-вече от хаоса на „културната революция (1966 – 1976 г.), са още по-тежки. Страната бе хвърлена в перманентна идеологическа война, от която пострадаха най-вече интелектуалците, включително и архитектът на реформите Дън Сяопин. По неофициални данни от глад са загинали около 20 милиона души, а броят на преследваните и унижаваните в лагерите и при публичното „осъждане“ на контрареволюционната им дейност е неизвестен. Като репичките Този Китай, чиито мъже и жени се обличаха в сиви, сини или черни маоистки куртки, панталони и фуражки и се поздравяваха с въпроса „Яде ли днес?“, отдавна не съществува. Навремето Сталин бе направил следното цветисто сравнение по време на среща с Мао Цзедун в Москва, който бе отишъл да иска ядрени ракети, за да нападне Тайван: „Китайските комунисти са като репичките – червени са само отвън.“ Реформите доказаха правотата на неговите подозрения. Те отприщиха от бутилката на догматизма генетично закодирания предприемачески дух на китаеца и той доказа, че е способен на чудеса. Любопитно е да се отбележи обаче, че рефренът на китайската модернизация – „гайгъ, кайфан“ (реформа и отворени врати) съвсем не заема централно място в текста на комюникето за Третия пленум отпреди 30 г. Отворените врати дори хич ги няма, а реформата фигурира само веднъж. По този повод сп. „Икономист“ дори лансира версията, като я подкрепя с твърдения на анонимни китайски историци, че Дън Сяопин изобщо нямал намерение да въвежда икономически реформи, а само да постигне консенсус за необходимостта ударението да падне върху икономиката, а не върху идеологията. Но това не е точно така. Първо, бяха отменени двете „каквото и да е“ на Мао – да се следва каквато и политика да очертае и да се прилагат каквито и инструкции да дава. Вместо това сляпо доверие в икономически неграмотния кормчия бе въведен принципът на Дън „Да се търси истината в практиката“. Освен това селяните получиха от пленума правото да обработват земя за собствени нужди, а това на практика бе и първата крачка на реформата. Тя не ги направи собственици на земята (с какви пари интересно биха си я купили?), но им даде правото да определят какво ще отглеждат и да продават продукцията си на свободния пазар. Оттук до пълната метаморфоза на Шанхай и Пекин в китайски варианти на Ню Йорк и Лондон бяха необходими само две – три десетилетия. На европееца този период може да се вижда и страшно дълъг, но в петте си хилядолетия история Китай никога не е бързал. През 1979 г. на юг бяха създадени например 4 специални икономически зони. Типично по китайски – с железни заграждения и строго охранявани, с пропускателен режим за обикновените китайци, защото те си бяха друга държава. Всъщност там бе направен основният експеримент за привличане на чуждестранния капитал. В условията на Студената война със СССР и Източна Европа Западът прояви учудващ ентусиазъм към инвестициите в Китай. Под лозунга „Дезодоранти за 2 милиарда подмишници!“ американците се втурнаха да правят смесени предприятия в Шънчжън, най-голямата зона точно срещу Хонконг, която дотогава бе рибарско „селце“ с петдесетина хиляди жители. Днес градът е с население над 10 милиона и е далеч, далеч по-лъскав и модернистичен от някогашната перла на Британската империя. На приливи и отливи В социалистическа страна, за каквато ръководителите му все още смятат Китайската народна република, процесът на втората революция изобщо не бе гладък. Наложи се Дън Сяопин, който управляваше зад кулисите, защото не заемаше ръководни постове, да свали трима партийни лидери, да отстрани, като сам даде пример с оставка през 1987 г., всички престарели членове на ЦК, както и догматиците, които се опълчваха на капиталистическите му промени. Всъщност втората китайска революция бе непрекъснат сблъсък между консерватори и реформатори. Още през 1980 г. бе отстранен наследникът на Мао начело на партията Хуа Гофън. През януари 1987 г. падна и генералният секретар на ЦК на ККП Ху Яобан, защото не взе мерки да прекрати сравнително малобройни студентски демонстрации в Шанхай. Със смъртта на Ху на 15 април 1989 г. започнаха и събитията на пл. „Тянанмън“ в Пекин. Наследникът му начело на партията Чжао Цзъян бе свален от всичките му постове, защото не се съгласи да бъде хвърлена армията срещу демонстрантите. Те бяха подкрепяни масово и от жителите на столицата, които на 19 май вдигнаха барикади от автобуси и тролеи пред армейските колони и на практика не позволиха да бъде въведено военното положение. В крайна сметка армията тръгна и потуши най-голямото предизвикателство към властта и към самия Дън Сяопин, който издаде заповедта, защото за него стабилността бе най-важното условие за успеха на любимите му реформи.