Дейвид Аронович В. „Таймс“ В последната седмица усилено се образовах по проблема с Мадоф. Прочетох класиката на Джон Кенет Гълбрайт от 50-те „Голямата катастрофа 1929“. Където попаднах на наблюдението, че по време на бум злоупотребите нарастват, защото очакваните възнаграждения не изглеждат толкова абсурдни, колкото всъщност са. А нивата на разкриваемост падат. Гълбрайт отбелязва, че между поръчката и разкритието се простира един любопитен период, в който престъпникът е по-богат, а жертвата не се чувства по-бедна. Именно в този период се наблюдава „нетен ръст на въображаемото богатство“. И точно в момента, в който депресията почуква на вратата и парите започват да намаляват, Уайл Е. Койот разбира, че е дерайлирал и под него е пропастта. Историята ни учи на някои неща, дори често да не сме наясно кои точно уроци трябва да научим. Би ни било от полза обаче да си изясним фактите. Откакто германският финансов министър Пеер Щайнбрюк нарече „глупост“ британската идея за пакет със стимули, неколкократно чувах тази подозрителност към фискалната разюзданост да се приписва на ролята, която хиперинфлацията е играла при възхода на нацистите. Ако е така, точно сега тези фантазии не са много уместни. Ваймарският колега Онова, което Хитлер получи, беше равносилно на последиците от катастрофата на Уолстрийт. Американските кредити се изпариха заедно с пазарите за германските стоки. И какво направи ваймарският колега на Щайнбрюк? Запази парите и фискалната справедливост, увеличи данъците и оряза разходите. Опашките за помощи се извиха, по-дълги от всякога. А правителството отстъпи точно навреме, за да направи място на настъпващите нацисти. При толкова висок залог е разбираемо, че ни подразни дребнавата политизация, с която британците отговориха на германските забележки. Когато Щайнбрюк, финансов министър от социалдемократическата партия в коалиционното правителство на християндемократа Ангела Меркел, изрази недоволството си относно плана за стимули на ЕС, консерваторите и техните поддръжници посрещнаха думите му с нещо, доста напомнящо възторг. „Вижте, подеха те, не сме сами! Германия е на наша страна!“ И лейбъристите отговориха политически – обявиха, че размислите на Щайнбрюк са били за вътрешна германска употреба. Тогава Шефан Кампетер, някакъв член на Християндемократическия съюз, се съгласи с Щайнбрюк. И доведе торите до нов оргазъм. Доста забавно е да гледаш онези, които с най-голям ентусиазъм наричаха германците хуни и които загубиха последните две десетилетия в отчаяни опити да стоят колкото се може по-далеч от Фриц, изведнъж да го възхваляват. А темата всъщност е кой трябва да бъде, кой е прав, мегастимулаторите (Гордън Браун) или онези от партията на „стабилното статукво“ (Щайнбрюк)? След 1929-а Голямата катастрофа беше последвана от Голямата депресия. До 1932 г. почти една четвърт от американците в трудоспособна възраст бяха безработни. Президентът Хувър се двоумеше между стимулите и стабилната финансова основа. И се изправи в кандидатпрезидентска битка срещу демократа Франклин Д. Рузвелт, който обещаваше балансиран бюджет. Хувър загуби, Рузвелт дойде, скъса с традиционните мъдрости и постави началото на Новия курс, грандиозен експеримент с правителствена намеса, която според мнозина е сложила края на депресията. Ако германците са белязани от страха от хиперинфлация, макар и по грешни причини прогресивните американци са ужасени от депресията. Това може би обяснява тона, с който Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман отговори на Щайнбрюк в своя блог към „Ню Йорк таймс“. Под заглавие „Икономическите последствия на г-н Щайнбрюк“ професор Кругман пише: „Световната икономика потъва страховито. Това се вижда навсякъде.“ Но ето го г-н Щайнбрюк, „устояващ решително“ срещу необходимата, но твърде сложно координирана политика на ЕС, която предвижда знаменателни стимули. Поради характера на евроикономиката Германия може много успешно да потопи усилията на останалите страни и така „значително ще допринесе за тежестта на световния спад“. Много трудна година? Макар на пръв поглед това да изглежда като разногласие по въпроса за лекарството, по-скоро е разногласие по същността на проблема. Проф. Кругман вярва, че потъваме. Щайнбрюк казва: „Доста съм скептичен. В човешката ни природа е да преувеличаваме опасностите при криза. Не искам да подценявам проблема. 2009-а очевидно ще е доста трудна година. Но няма да ни срине със земята.“ Много трудна година? Надявам се. Както и се надявам, че този анализ не е плод на засегнато честолюбие. „След като от Брюксел ни беше казано да държим дефицита под контрол, сега пак от Брюксел ни нареждат да развържем кесиите“, казва един икономически съветник на правителството. „След като години наред ни четоха лекции как трябва да споделяме благата, натрупани от неконтролираните финансови пазари, лейбъристите не могат сега да очакват, че ще ги следваме и при загубите“, обяснява Кампетер. При това без всякаква логика. „Пренастройката от десетилетията икономика на предлагането към глупавото кейнсианство ни спира дъха“, оплаква се Щайнбрюк. Разбирате ли го? Сега Браун е в доста странната позиция да влезе в ролята на Рузвелт срещу неговия собствен Хувър. Но ако Кругман е прав, Браун просто прави онова, което е нужно в променената среда. Фантазиите на някои германци, че справедливостта им ще ги предпази от ураганните ветрове, бушуващи над целия свят, е сама по себе си глупост. Та 30% от доходите на германците зависят от износа. Ако останалите около тях затягат коланите, губят работата си и започват да се тресат от страх (рисува силното въображение на икономическите мазохисти), кой ще им купува стоките? БМВ? Не, благодаря, нямам пари. Планът на Рузвелт беше противоречив и експериментален отчасти защото беше приложен върху депресия, която вече беше в разгара си. Докато ние може би все още можем да я избегнем. И всички тези усилия са изстрели в тъмното. И никой не знае дали отиват в правилната посока. Гледната точка на янките поне е основана на реалистичен прочит на историята. А миналата седмица някой се оправдаваше: „Стратегията за борба с безпрецедентната криза е загадка, изходът се търси по метода на пробата и грешката. Честно казано, не знам.“ И това също са думи на Пеер Щайнбрюк. Но незнанието не е политика.