Джеймс Сафт Колумнист на агенция Ройтерс Една от най-удобните „безспорни“ идеи, чието истинско значение се разбира сега, е тази, че лихвите по американските държавни дългови книжа са стандартът – базата за сравнение, по която се преценява „безрисковата“ инвестиция. Именно тази представа стоеше в самото сърце на финансовия свят. В доброто старо време ние неумолимо вярвахме, че доходността по американския правителствен дълг е стандарт, срещу който можем да преценим всички други видове риск. Отправна точка Доходността по 30-годишните дългови книжа, по-късно изместени от 10-годишните, беше „най-важният“ показател в света именно поради тази причина. Всички останали рискове отскачаха от тази удобна позиция и всички решения за разпределяне на капитала се опираха на нея като скрита или явна отправна точка. Именно тази идея за „стандарт на стандартите“, който смазва колелетата на финансите и ги прави по-„бързи“, но и по-податливи на спекулативни грешки, сега е под обстрел от множество посоки. В ретроспекция е ясно, че изкуствено ниските лихви допринесоха за свръхоценката на риска по време на бума. А и до голяма степен ниските проценти се дължаха на покупките на американски дългови книжа от страна на Китай, който се стремеше да поддържа конкурентоспособността на собствената си валута и износ. Живеейки удобно в света на „ниски“ лихви и вечно задържане, инвеститорите не разбраха колко много риск всъщност поемат с апетита си към свръхвъзвращаемостта над стойността на правителствения дълг. Парите бяха толкова добри, че в крайна сметка престана да им пука. Спукан балон В комбинация с кредитните рейтинги – друг провалил се стандарт, този свръхриск захранваше бума. Сега живеем в условията на спукан балон и май започнахме да разбираме колко полезни и колко опасни могат да бъдат стандартите. „В днешно време би било нахално да разчитаме на стандарти. Вече трябва да взимаме решения въз основа на собствените си разбирания за ситуацията“, казва Стивън Люис, икономист в лондонската Monument Securities. Всичко звучи прекрасно, но от това, че всички ние взимахме сами решенията си на основата на лично придобитите, доста ограничени данни за натрупания риск в света или по която и да било инвестиция, се стигна до всеобщ ужас и парализа. И много слаб апетит към риск. Хората са склонни да заемат или инвестират само и единствено в онова, което наистина познават. И като отделни индивиди, и като институции ние знаем много малко. Следователно ще инвестираме много малко и с бедствено високи за икономиката лихви. 100 пъти повече риск От това, че американският стандарт беше възприеман като „свободен от риск“ кредитополучател, се роди и вярването, че там е и най-достъпният кредит от златен гарант, който няма да просрочи задълженията си. Разбира се, американските държавни дългови книжа са деноминирани в долари и тъй като държавата може до безкрай да печата пари, за да покрива задълженията си, този ход на разсъждения е донякъде правилен. Инвеститорите обаче все повече се опасяват, че трудната ситуация, в която се намират САЩ, и огромните планове за заеми правят стандарта му много по-рисков. В момента покупката на петгодишна застрахователна полица срещу кредитен риск спрямо просрочения държавен дълг струва около 60 базисни пункта годишно, което е скок от близо 15-те б.п. през август и 100 пъти повече от януари 2007 г., когато беше 0,6 б.п. Очевидно някои хора смятат, че „свободните от риск“ неща вече не са толкова свободни. За сравнение германският и японският дълг струват 50 б.п. Помнете също, че петгодишните дългови книжа са с доходност от само 1,70%, така че хедж срещу просрочката ще изяде доста голям дял от приходите. По ирония на съдбата най-сериозно обмисляната от Фед стратегия за закупуване на държавен дълг с цел преливане на ликвидност в икономиката и избягване на дефлацията може да влоши нещата. Миналата седмица Бен Бернанке заяви, че Фед може направо да закупи „значителни количества“ от дългосрочните ценни книжа, емитирани от американското финансово министерство или правителствено спонсорираните агенции, за да свали доходността и да стимулира търсенето. Дълбоко недоумение Всичко това е чудесно. Не че имам по-добър план за подкрепа на икономиката, но ако държавата започне да изкупува собствените си дългови книжа, ще увеличи разликата между истинското „свободно от риск“ ниво и реалността. Инвеститорите ще се озоват в още по-дълбоко недоумение относно това какво е риск и къде точно се намира той. А няма и да знаят къде държавните дългови книжа ще се търгуват без намесата на Фед, нито пък ще знаят кога и колко бързо Фед ще се изтегли от пазара, когато ръстът и инфлацията отново поемат нагоре. Това може и да ви изглежда като техническа подробност, но е много важен момент. Според мен е много вероятно инвеститорите да се люшкат между два полюса: абсолютно ужасени и избягващи какъвто и да е риск и твърде безразсъдни и бързащи да не изпуснат някоя печалба. Моята прогноза е, че тази политика ще окуражи първото поведение и ще наказва второто. Липсата на доверие в стандартите ще държи хората в несигурност още дълго време и може да ги накара да надуят друг балон, когато най-накрая получат тази възможност. Провалите от последните 10 години са провали на грешното разпределяне на капитала. Такава беше ситуацията и при дотком балона, и при имотния балон. Трудно можем да узнаем какво да очакваме и от какво да се страхуваме – от друг балон или от дълбока, дълбока рецесия, тъй като инвеститорите, разделили се с илюзиите си, ще залагат само на неща, за които всъщност знаят твърде малко.