Успехът и масовото използване на интернет се дължи на това, че мрежата се опитва да остане независима от всякакви държавни регулации, както стана ясно на вчерашната дискусия за взаимодействието между правоносители и доставчици. Виртуалното общество се стреми да се саморегулира, но ако съдим от опита, можем с абсолютна категоричност да гарантираме, че това е невъзможно. В мрежата всеки е сам шеф на себе си и се чувства достатъчно анонимен, за да прави каквото си иска. Широко разпространено е схващането, а и всички се водим по него, че щом едно съдържание се намира в интернет, това автоматично го прави свободно за достъп. И съответно е безплатно. От една страна, това среща възмущение и сериозна съпротива, но пък да имаме разбиране и към другата страна в случая. Безплатен обяд понякога все пак има, а и никой не го отказва – поне не доброволно. Да не говорим, че законодателството у нас не регулира проблема достатъчно адекватно и колкото и абсурдно да звучи, причината е чисто лингвистична бариера. Българският език изостава от случващото се в интернет. А тъй като нямаме народни съответствия на „сийдване“ и „лийчване“ например, тези операции остават пренебрегнати от законодателството, само и само то да запази своя лингвистичен нашенски характер. При това положение е естествено да се запитаме докога държавата ще отлага намесата си и дали вече не е твърде късно за нея?