New York Times Аз съм безкрайно очарован от приказките за края на това икономическо забавяне/рецесия. Дали ще е в края на 2009 г.? Или в началото на 2010 г.? Само преди няколко дни на някакво парти един човек ме попита: „Това петият тур ли е? Или четвъртият?“ Очарован съм от тези коментари и въпроси, тъй като те предполагат факт, който не е налице – а именно, че забавянето/тенденцията към спад/рецесията ще свършат бързо, и то в предвидим период. Това не прилича на типична рецесия Типичната рецесия се предизвиква от затягането на Федералния резерв заради прекомерно търсене и растящи цени. Икономиката все пак функционира нормално, но умишленото затягане на кредитирането забавя дейността. Такъв поне беше моделът на големите рецесии, които сме преживели от Голямата депресия, която сама по себе си е особен случай, както ще видим. По-малките рецесии бяха предизвиквани просто от бизнес цикъла, но и те бяха податливи на предприетите от Фед мерки. Беше така, защото обичайните кредитни механизми работеха. Този път е различно. Но понеже това е опасна дума, нека кажа, че може би този път е различно. Проблемът сега, както и през годините от 1929 до 1940, е, че икономиката не функционира нормално. Тя е постоянно разяждана от страхове, дори паника. Още по-лошо, за разлика от Депресията правителствените гафове са само част от проблема. Тези страхове са толкова широко разпространени, че фактически затвориха кредитния пазар дори за заемоискатели с добри кредитни рейтинги. На този етап на сектора за кредитиране е настъпила такава паника (най-вече заради противоречивите действия от страна на правителството и неуспеха при спасяването на Lehman Brothers), че той е замразен. Не напълно, но в такава степен, че кредитирането и оцеляването на една стабилна икономика да са затруднени. И ако колосалният световен процес на деливъридж (свързан с изплащането на заемите, които са теглени) достигне до дълга на финансовото министерство на САЩ, собственост на чужденци, ситуацията ще стане ужасно сериозна. Реална опасност пред нацията Безработицата расте. Жилищният пазар е мъртъв. Производството е слабо. Обединеният в профсъюзи автомобилен сектор умира пред очите ни. Основните стоки поевтиняват рязко и с голяма скорост. В такава ситуация нацията е изправена пред реална опасност – можем да достигнем равновесно положение, както казват икономистите, доста под пълната работна заетост. Според класическата теория на икономиката такова състояние е невъзможно да се достигне. Но Депресията ни научи, че ако има достатъчно паника в икономиката, кредиторите няма да отпускат заеми и икономическата активност ще продължи да се движи за неопределено време към ниво, съответстващо на сериозна рецесия или дори депресия. Това беше огромният принос към разбирането на икономиката, който Джон Мейнард Кейнс направи. И той действително е голям, макар и оспорим, каквато е и всяка макроикономическа теория. Може би не е и цялостното обяснение, но ние знаем от опит, че една индустриална икономика може да се справя добре за дълго време, дори и под капацитета си. Би трябвало да сме ужасени пред такава перспектива, защото тя ще означава истинско страдание за десетки милиони в Америка и може би милиарди по света. В ситуация, в която страхът е водещата сила, трябва да се обърнем към Управлението за Федерален резерв за подкрепа. Частният сектор е пациентът, а не лекарят. Гаранциите за платежоспособността за банките, които отпускат кредити, са задължителни. Не може да се допусне съдбата на Lehman да постигне и други. Един наистина сериозен стимулиращ пакет е необходим. Той трябва да е достатъчно голям и да стигне за достатъчно дълго време, че да не бъде изчерпан от желанието на американците да го складират под юргана. Не можем да се измъкнем от тази ситуация с дребни стотинки. Заплахата от инфлация е малка, когато икономиката е в състояние на кредитен колапс. На практика няма стимулираща доза, която да е твърде голяма за разбита икономика като настоящата. Тясно свързан с това е и проблемът на Голямата тройка в автомобилостроенето. Да допуснем те да фалират, ще е огромна грешка, подобна на грешката с Lehman, ако не и по-лоша. Това ще затрудни още повече икономиката и ще увеличи страховете на населението, ще изплаши потребителите, ще задави кредитирането и няма да позволи връщане на икономиката към пълна работна заетост. Самоубийствен ход Добре разбирам аргументите против спасяването на Детройт, както често съм казвал. Но също така знам и че ако дърво падне върху капризното ви дете, вие няма да започнете да му четете конско за това как именно капризите му са го довели до това положение, а веднага ще го закарате в болницата. Веднага щом дойде финансов министър, който разбира това и щом осигурим достатъчно голям и траен стимулиращ пакет, който да свърши работата (може би и с отстъпки за покупката на коли, камиони, хладилници и тостери), чак тогава можем да бъдем строги с Детройт. Но да добавим стотици хиляди автомобилопроизводители към числото на безработните, би било самоубийствен ход в тези времена. Трябва да си спомним, че икономиките невинаги се възстановяват автоматично. А кредитната криза, кризата на процеса на деливъридж, както и гафовете на финансовото министерство, са повече от достатъчни, за да поддържат икономиката слаба. Да се увеличат мъките на пациента чрез допускането на жизненоважен орган да умре – в нашия случай автомобилния сектор – си е направо глупаво. Няма гаранции, че всичко това ще свърши с усмивки. Но можем да спрем да се преструваме, че ситуацията ще се подобри независимо от грешките, които допускаме в политиката. Спасяването на автомобилопроизводителите е крачка извън мрака. Или казано по друг начин – допускането на тяхната гибел е крачка към ужасяващия мрак.