Доц. д-р Антоний Гълъбов, социолог В навечерието на парламентарните избори през 1994 година един от тогавашните активисти на СДС казваше: „Когато вдигнем синьото знаме, хората сами ще дойдат при нас.” Днес, в навечерието на поредните парламентарни избори, изглежда, в СДС вече няма кой да вдигне знамето въпреки амбициите за пренареждане на партийния връх. Като че ли отново в синята партия доминира надеждата, че каквото и да се случи, все пак хората ще решат да подкрепят собствената си партия. Може би затова, поне засега, основните теми на вътрешните избори за председател са съсредоточени върху това кой ще отведе партията до следващите избори, а може би и до участие в следващата управляваща коалиция. Но това не е знамето на СДС. Политическият дебат за състоянието на синята партия не е част от въпроса за нейното ръководство. Мартин Димитров предпочита да говори за управлението, в което СДС ще се опита да участва, и за възможните коалиционни сценарии преди изборите. Румен Христов като че ли залага на издръжливостта си при кризи Иван Сотиров твърди, че има опит и самочувствие, а Александър Йорданов настоява за широк дебат с всички десни политически субекти. Засега изглежда сигурно само това, че, както казва Пламен Юруков, „новият лидер ще трябва да реализира платформата на СДС”, определена преди него. Но нито един от кандидатите не се опитва да говори за отношенията между партията и нейните избиратели. А именно от прекъснатия диалог с избирателите започнаха тежките процеси на нормализация в дясното политическо пространство. Повечето сини политици предпочитат да не говорят за необходимостта от продължаване на десния реформаторски проект в България. Основните елементи на политическия продукт, който произведе до момента СДС, са формулирани като настояване за минимална държава компетентна администрация, прозрачно управление и отговорност на политиците пред гражданите. Но това вече не е достатъчно след управлението на тройната коалиция. Говоренето за ГЕРБ и ДСБ все по-често се разполага в различен контекст. Независимо дали кандидатите за председателския пост подкрепят или не коалицията с ГЕРБ, те предпочитат да не коментират нито политическото поведение, нито стратегическите цели на партията. За разлика от отношението към ГЕРБ почти всички предпочитат да се предпазват от изказвания по отношение на ДСБ, които биха могли да бъдат изтълкувани като политическо предложение за ефективно взаимодействие. През последните дни дори Юруков приравни отношението си към ДСБ с това към партията ЛИДЕР, заявявайки че и двете формации ще се опитат да влязат в парламента „на гърба на СДС”. И въпреки че кандидатите не са готови да последват примера на действащия председател, поне засега не смеят и да се противопоставят на неговата теза. Всъщност нито един от кандидатите, изглежда, не е готов да изрази категоричното си мнение по отношение на идеята за възстановяването на СДС във вида му на широка антикомунистическа коалиция. А именно тази идея, олицетворена от съпротивата на бившите партийни председатели към Иван Костов, се оказа един от най-устойчивите митове, замъглили политическата перспектива пред СДС. Темата за това дали партията трябва да се яви самостоятелно на избори, или да търси предизборна коалиция, всъщност прикрива много по-съществения политически проблем – това, че СДС вече не е лидер в дясното политическо пространство и все по-често ще му се налага да се съобразява с интересите или претенциите на потенциалните си партньорите във властта. Кризата на лидерство няма нищо общо със смяната на председателя на една партия. През изминалите години местните структури на СДС ту тръгваха след НДСВ, ту последваха за кратко проекта ДСБ, ту се преливаха към „Атака“, а сега вече и към ГЕРБ. Затова днес СДС има нови програмни документи и идеи, но не и енергия за нов тип политическо лидерство. А това на свой ред ще определи както характера, така и целите, които ще успее да формулира новият председател на партията.