Невена Мандаджиева, Кор. на БТА в Ню Йорк, Специално за в. „Класа” Само преди няколко месеца Джон Маккейн каза в интервю за „Уолстрийт джърнъл“: „Аз знам много по-малко за икономиката, отколкото по въпроси от военен характер и на външната политика.” Сега, когато икономиката е въпрос номер едно за над петдесет процента от американските избиратели, думите на републиканския кандидат за президент изглеждат като политическо самоубийство. Действително външната политика просто се стопява като приоритет във вътрешен план, но за външния свят, особено за страните от Европейския съюз, активно ангажирани във вземането на решения, визията на бъдещия президент за войната и мира, за демокрацията и тероризма, за помощта за слаборазвитите държави и за международните организации остават въпроси от много голямо значение. На първо място, важно е да се отбележи какво точно ще наследи новият президент във външнополитически план и в какви насоки ще има възможности за маневриране. По отношение на Ирак – независимо че и във вътрешен, и във външен план войната се отчита като грешка и целта като неправилно избрана, администрацията на Буш преосмисли много от катастрофалните стратегии, които предизвикаха хаос, сектантско насилие и засилване на фундаментализма през 2004-2005 година. Настоящата стратегия на Пентагона и на Белия дом е много по-съобразена с местните социални, политически, икономически и религиозни фактори и не е така агресивна в налагането на външен и изкуствен модел на демокрация и пазарна икономика. Сходни промени могат да се отбележат и в други области на американските външнополитически приоритети. Макар и бавни и незабележими на повърхността, тактиките към Северна Корея и Иран на администрацията на Буш еволюираха в посока на по-голям мултилатерализъм в първия случай и внимателно наблюдаване на преговорния процес на европейските партньори с Техеран – във втория. В случая с Далечния изток след подписването на ядреното споразумение с Индия САЩ завършиха един етап на балансиране на предпочитанията към Китай с по-активна политика към другия голям азиатски партньор. Малки възможности за маневриране В този план следващият американски президент е добре внимателно да се вгледа в развитието на външнополитическата стратегия на сегашната администрация. Изкушението по време на предизборната кампания да се критикува политиката на Вашингтон отпреди 3-4 години е твърде голямо, защото именно това е най-ниската точка на нейната функционалност и ефикасност. Но когато новият главнокомандващ влезе в Овалния кабинет, по-рационално е да забрави реториката и да продължи от настоящата стартова позиция, като, макар и не гръмко, признае значителната еволюция, направена през последните две години. Още повече, че 44-тият американски президент ще наследи някои императиви, които няма да му дадат голяма възможност за маневриране. Настоящата безпрецедентна финансова криза например ще му наложи някои неизбежни бюджетни ограничения, с които ще трябва да се съобразява, независимо кой ще бъде той. Двамата кандидати вече изявиха предпочитания към определени области, в които ще трябва да пренаредят прерогативите си: Маккейн даде да се разбере, че единственото перо, по което няма да допусне свиване на бюджета, са всички разходи, свързани с националната сигурност. Обама от своя страна намекна, че по всяка вероятност няма да спази по-ранните си обещания за удвояване на чуждестранната финансова помощ. Друг такъв проблем е войната в Ирак. Независимо от големите разлики в предизборните реторики следващият американски главнокомандващ ще трябва да я прекрати, въпросът е само кога. По всяка вероятност и двамата настоящи кандидати ще трябва да направят отстъпки от обещанията си. Обама ще преразгледа намеренията си за изтегляне в шестнадесетмесечен срок, защото по този начин ще застраши всичко постигнато по отношение на стабилизиране на страната в последната година и половина и ще избере по-плавен график за връщане на американските войски. Маккейн също ще забрави формулировката си от началото на кампанията „да остане до победа, ако и това да означава сто години” и ще се ориентира към по-прагматични срокове, най-вече защото ще трябва да преориентира формирования към Афганистан. По отношение на Афганистан и двете кампании стигат до извода, че военното присъствие там трябва да бъде увеличено, защото в противен случай негативните тенденции ще се задълбочат и талибаните ще увеличат влиянието си. Във връзка с Пакистан и двамата кандидати за президент признават, Обама – по-твърдо, Маккейн-по-неохотно, че американската администрация не е избрала правилен подход и че той трябва да бъде ревизиран. Обама отива една крачка по-напред както по отношение на Афганистан, така и на Пакистан, като заявява, че не би се поколебал да атакува цели в двете страни, ако американските интереси наложат това. Макар и да не го обявява като намерение, на Маккейн ще му се наложи да действа по същия начин, ако бъде президент. Буш се предоверил на Путин Въпросът с ядрената програма на Иран също принципно не предизвиква големи разлики в стратегическите планове на двамата съперници за Белия дом – въпреки че Маккейн е по-категоричен в намеренията си да използва военна сила, ако се наложи. Обама също подчертава, „че не сваля нито една опция от масата на преговорите”. Едно от големите разминавания между двамата в този план е по-скоро тактическо – двамата сенатори се разминават драстично по отношение на използването на преговорния процес като средство за постигане на споразумение. По време на цялата си кампания Обама убеждаваше избирателите си в предимствата на директните дипломатически контакти, докато Маккейн го обвиняваше в намерение да общува с терористи от името на Съединените щати. Що се отнася до отношенията с Русия – тази тема предизвиква и у двамата кандидати сходна реакция към наследството, което ще получат от настоящата администрация – и Обама, и Маккейн обвиняват Буш, че се е предоверил в личните си отношения на Путин. Но докато и двамата обещават подкрепа за съседите на Русия, в реториката им има разлика. Маккейн, както в миналото, така и сега – е много по-рязък в оценките си за Москва. Той е застъпник на изваждането на Русия от Г-8 и на ускореното приемане на Украйна в НАТО. В същото време обаче в хода на предизборната си кампания сенаторът направи изявление, че желае нови ядрени преговори с Русия, което неминуемо изисква диалог и не е съвсем ясно как ще разреши това латентно противоречие в платформата си. Обама, от друга страна, никога не се е съмнявал, че отношенията с Русия са неизбежни за постигането на много от американските външнополитически цели. Той обаче се концентрира повече върху намаляването на зависимостта от руските енергийни доставки за европейските страни като средство за намаляване на политическата обвързаност с Москва. Не на последно място, основен приоритет и на двамата евентуални бъдещи президенти е да променят образа на Америка пред света. Като първа стъпка и двамата са положителни, че ще прекратят практиката на измъчване на затворници и че ще закрият Гуантанамо. Бъдещият президент и България От една страна, разбира се, следващият американски президент ще развива отношенията си с нашата страна в контекста на тези с Европейския съюз и НАТО. Има обаче и някои по-частни въпроси, които по-всяка вероятност ще бъдат оставени за разрешаване от следващата администрация, какъвто е проблемът с отпадането на визовия режим. Макар че министърът на вътрешната сигурност на САЩ Майкъл Чертоф даде някои индикации, че е възможно до няколко месеца въпросът да бъде приключен, след като това вече стана факт за шест източноевропейски държави, много по-вероятно е той да остане в дневния ред на наследника му. Налице са всички основания да се смята, че Джон Маккейн ще бъде по-благосклонен в това отношение, тъй като това ще бъде приемственост от настоящата администрация. Освен това републиканският кандидат е и биографично свързан с България – носител е на орден „Стара планина”, давал е многократно положителни оценки за страната ни било в контекста на създаването на американски военни бази, или на участието ни в антитерористичната коалиция. От друга страна, решаването на този въпрос не може да се отлага до безкрайност. Това ще стане факт независимо кой ще взема решението. Въпросът е не толкова в чисто техническите изисквания, а доколко и докога американската администрация ще смята за необходимо да го използва като средство за политически натиск за извършване на определени вътрешни промени. Вероятността за по-дълъг срок сякаш е по-голяма в случая с Обама. Най-вече защото той ясно подчерта мнението си по отношение на проблемите на страната ни с организираната престъпност и корупцията при обсъждането в Сената на кандидатурата на Нанси Макълдауни за посланик в България. Както се вижда, в полето на бъдещата външна политика на САЩ няма възможности за значително маневриране. Редица външни и вътрешнополитически фактори ще поставят неизбежни изисквания пред подреждането на приоритетите на бъдещия американски главнокомандващ. Някои от тях обаче ще издигнат сериозни предизвикателства пред глобалните идеологически послания, които Америка отправя към света. Как например, след като безпрецедентната ипотечна и финансова криза, настъпила в резултат на тотална дерегулация на финансовите пазари, предизвика предприемането на редица „леви” мерки от страна на неоконсервативното правителство на Буш, ще се променят икономическите послания към развиващите се страни? Как ще изглежда на този фон натискът от страна на Световната банка към слаборазвитите държави за децентрализация и пазарна икономика като средство за стъпване на правилната пътека на прогреса например? Още повече че и Маккейн, и Обама очевидно ще намалят финансовия поток към тези държави, принудени именно от последствията от крайната либерализация на собствения си финансов пазар. В момента тези въпроси не са в центъра на предизборния дебат, но неизбежно ще залегнат в дневния ред на следващата администрация. Идеалният преговарящ Онова, което може със сигурност да се прикачи като етикет към външнополитическите платформи на Барак Обама и Джон Маккейн, е „прагматизъм” в първия случай и „идеализъм” във втория. Възпитаник на университетите Колумбия и Харвард, млад, необременен със спомени от Студената война, Обама ще бъде идеалният преговарящ, избиращ между желаното и реалното, картоиграч, който ще има пред себе си всичките петдесет и две карти, за да може да прави всички комбинации в името на оптималния резултат. Опасността при него е, според по-консервативните анализатори, да не изпадне в положението на Джими Картър, т.е. да не изгуби в маневрирането нишката на американския интерес. Ветеран от войната във Виетнам и пряк свидетел на света, разделен от желязна завеса, Маккейн възприема себе си като наследник на идеалите на Роналд Рейгън. Контекстът обаче е коренно различен и политиката, която събори Берлинската стена, вече не е актуална. Защото вече няма стени за събаряне и всяко кихане в Ню Йорк се усеща като грип в Исландия. Това са реалностите, при които ще трябва да работи следващият президент на САЩ. А от бързината, с която той ще разбере това, и от стратегиите, които ще приложи, зависи заздравяването на раните между света и Америка, нанесени през последните осем години, както и преодоляването на последиците от тях.