Петър Вълков, „Политикъл кепитъл“ От 2000 г. в България обемът на събираните, извозваните и складираните битови отпадъци намалява системно, което вероятно се дължи на инерцията от демографския срив. 90% от образувания боклук се събира организирано в градски сметища. Около 10% от отпадъците обаче, основно в селските райони, се изхвърлят на неохраняеми и непригодни за целта места. Заключенията на държавните органи са, че незначителна част от битовите отпадъци се преработват, като дори екоминистерството няма ясна представа кой, къде, колко и какъв боклук всъщност изхвърля. На страницата на Министерството на околната среда и водите (МОСВ) има данни само за предходни периоди, които са изчислени малко или много на око, защото „...в депата за отпадъци не се извършва претегляне на отпадъците и представените данни се основават на официално предоставяната информация от общинските администрации...”. Кметствата, разбира се надуват цифрите, за да оправдаят бюджетите си и т.н. Въпреки това е от Евростат са пресметнали, че българинът произвежда по 500 кг битови отпадъци годишно, което прави около 3,5 млн. тона в национален план. Предвид енергийната криза в регионален мащаб се очертава перспективата за употреба на отпадъците за производство на енергия. Покрай кризата със софийския боклук стана ясно, че проблемът с битовите отпадъци е повсеместен и очевидно има остра нужда от целенасочена държавна политика за преодоляването му. В противен случай до две-три години и София, и Пловдив, и други големи градове ще бъдат принудени да изпращат не пенсионерите, а боклуците си на екскурзия из цялата страна. Българските градове са изправени пред сериозна екологична криза, а те дори не са „големи” според европейските и американските стандарти. Затова се поинтересувах как в САЩ си решават проблема с битовите отпадъци. Оказа се, че в Ню Джърси не съществуват сметища. Нито едно. Нито дори купчинка. Задължение на всеки гражданин е да събира отпадъците си разделно – стъкло, хартия, пластмаса – в различни торби. Боклукът се събира разделно и се обработва в отделни фабрики, а не както в София. Всички видове биомаса – обелки от банани, недоядени храни и развалени зеленчуци – се изхвърлят посредством мощна мелачка, монтирана на сифона на мивката директно в мръсния канал на жилището. Отпадъчните води се отвеждат в голям колектор във фабрика за производство на метан, който се образува при гниенето на отпадъците. Сухата маса в края на процеса се преработва в тор за земеделието. Нито прашинка от боклука не се трупа, балира и разхожда из държавата. Тази система работи в САЩ не само защото гражданите са много отговорни или свръхподредени, а защото глобата за неразделно събиране на боклука е тристепенна и безмилостна. Първия път – официално писмо с предупреждение. Второ нарушение ви коства над 200 долара. При трето нарушение фирмата по чистотата отказва да събира вашия боклук и ако не желаете да се озовете в затвора, ще ви се наложи да си го хвърляте сами до въпросните фабрики, където ще ви глобят отново с дисциплиниращ мотив. Защо в България няма такава организация? На първо място, няма кой да санкционира заводите, които изливат тонове мръсотии във водата и въздуха, камо ли гражданите, които изхвърлят боклук на непозволено място. Функцията на екоминистерството е сведена до констатиране и тихо наблюдение. Самите глоби пък често са откровено смешни. Една прочута пивоварна в България със сериозен пазарен дял бе глобена със смешната сума от 3000 лв., но на месечна база, за замърсяване на води. На второ място, има монополи, които определено не се чувстват комфортно в XXI век. Например електроразпределителните дружества. Да приемем, че построите фабрика за преработка на отпадъци и добив на енергия. Местното ЕРП учтиво ви отказва да ви включи в мрежата си, „защото плановете за развитието на енергопреносната инфраструктура не включват вашия район в следващите 5 г.”. Въпреки че по закон са длъжни да изкупят вашата енергия с приоритет. Или именно защото трябва да ви платят енергията на цената на краен потребител, която е доста по висока от производствената цена на всеки ТЕЦ или ВЕЦ в страната. Така вие можете смело да си горите боклуци за лично удоволствие, защото пари от електричество няма да видите. На трето място, естествено, опираме до държавната регулация. Къде може да се построи фабрика и къде не, определя министерството, на държавна регулация подлежат и разрешителни за обекта, за строежа, за емисиите и т.н. Вече е лесно да изведем какво трябва да се направи за решаване на кризата с боклука, която днес е в София, до 2-3 г. в Пловдив, да се готвят Варна, Русе и Бургас, защото това е болест предимно на големите градове Незабавно е необходимо изработване на национална програма за въвеждане на технологии за извличане на енергия от битови отпадъци. В рамките на тази програма трябва да се очертаят възможните терени край всеки потенциално засегнат град, за да се знае предварително къде може да се строи завод и да не се изнудват излишно инвеститорите. Да се постави условие на енергоразпределителните дружества до 1 г. от заявката да изграждат необходимата инфраструктура за приемане на енергията от такива предприятия. Ако са предварително очертани терените, то общината ще може да встъпи в публично-частно партньорство с инвеститора и до голяма степен да го облекчи и насърчи, като осезаемо съкрати сроковете на редица процедури. Втората стъпка е общините да бъдат притиснати да събират разделно отпадъците и да налагат глоби на граждани, които не участват в програмата. Редно е, когато общините се борят за автономия, да покажат, че са я заслужили. Тук съпротивата на кметовете е неминуема. Възможно е въвеждането на данъчни облекчения за инвестиции в областта на преработването на отпадъците, особено онези, които включват производство на електроенергия като етап от процеса. Проблемът с битовите отпадъци е сериозен, но решим, защото всичко, което е необходимо, са средноголеми инвестиции, държавническа воля и държавен контрол.