Доц. д-р Антоний Гълъбов, социолог Агресивното нетърпение на атаките към Пламен Юруков компрометира част от сценариите, които се опитва да обслужи. Посипалите се през изминалите месеци „разкрития” за председателя на СДС следват стандартна схема и разчитат на разпознаваеми изпълнители. Започнали като обвинения за злоупотреби по Програма САПАРД, преминали през „сигнали” за контрабанда, днес обвиненията вече са за престъпление срещу данъчните власти. Всички те се разполагат по смисловата ос между бизнеса и политиката, като насърчават съмненията за нечисти сделки и зависимост. Но този път истинският залог вече не е само лидерският пост, а оцеляването на синята партия. Начинът, по който Юруков е водил бизнеса си, и аргументите му да поеме ръководството на СДС би трябвало да бъдат предмет на негова лична преценка и отговорност. Влизайки в политиката, всеки би трябвало да очаква, че в миналото му ще бъдат търсени основания за бламиране. Въпросите, свързани с достоверността на неговата лична декларация, са уредени по законодателен и нормативен път. Ако си е позволил отклонение от нормите, той самият би трябвало да настоява за незабавни санкции. Но истинският проблем не засяга личността и бизнес делата на Юруков На подобна атака, макар може би с различни аргументи, би бил подложен всеки лидер на СДС, който не се вписва в сценария. Става дума за последователно изграждане на стратегия за дискредитиране на десни политически формации, която дава своите резултати повече от осем години. В навечерието на предстоящите избори, изглежда, сценарият е обновен, за да преструктурира електоралните шансове, а по този начин и перспективите за участие в следващото управляващо мнозинство. Тактиката за създаване на „изкуствен спътник” на СДС бе прилагана многократно, с различен успех през изминалите години. На президентските избори през 2001 година неин носител бе Богомил Бонев, а през 2006 година – Георги Марков. Възможността за едновременни атаки към СДС и ДСБ осигури пространство за нейната реализация и на парламентарните избори през 2005 година. Очевидно на същия подход се залага и сега, а прозрачната политическа цел е ограничаване на възможностите за изграждане на десноцентристка управляваща коалиция в състава на следващото Народно събрание. Независимо от привидно различните партийни конфигурации, чрез които „изкуственият спътник” бива изведен в политическа орбита, част от екипажа остава един и същ. Сам по себе си той няма значение извън възможността за разпознаване на общия му стил. Въпросът е, че днес на изпитание е подложен капацитетът за политическо действие на една от партиите, които би трябвало да формират алтернативата на сегашното управляващо мнозинство. Пламен Юруков очевидно не успя да се възползва от няколкото месеца, в които можеше да разчита на относително затишие в собствения си тил. Избра твърде амбициозна и сложна стратегия за цялостно обновление без докрай да е спечелил подкрепа за реализирането на собствената си представа за бъдещето на СДС. Не намери сили в себе си да се изправи решително пред организационните и политическите проблеми на СДС и не успя да разшири общественото доверие в синята партия. Не определи категорично отношението си към ГЕРБ и в същото време отложи за неопределен период ефективния диалог между СДС и ДСБ. Симулирането на „справедлив гняв” сред партийните редици по отношение на Юруков няма нищо общо с качеството на неговата политика или развитието на СДС. Усилията за бламиране на председателя нямат нито идеологически, още по-малко ценностен оттенък. Политическата цел е принудително коалиране, което би могло в максимална степен да затрудни възстановяването на СДС, както това се случи със сегашната разпаднала се коалиция ОДС-2. Перспективата за относителна самостоятелност очевидно би изложила на риск формираните през годините зависимости, както и реализирането на определени властови и финансови амбиции. Приложението на сходен сценарий по отношение на ДСБ както и все по-кресливата пропаганда за липсата на шансове пред двете партии имат общ източник и разчитат на сходен тип политически наемници. Общото между различните тактики на дискредитиране е само в дълбокото презрение към избирателите и твърдата увереност във вездесъщата сила на кукления театър за незрящи, който у нас минава за политика.