Дейвид Ааронович, В. „Таймс“ Наричайте ме Лебедев. Това е обърканият герой от Чеховия “Иванов”, който отчаяно търси начин да разбере света и хората около него. Той не разбира жена си, не разбира дъщеря си, не разбира депресирания Иванов, когото той обвинява, че е превърнал света в художествена галерия. „Оглеждам се наоколо и не разбирам нищо...“ Не е добра реклама за един колумнист. Докато гледах пиесата на Чехов в Лондон миналия петък, установих, че дори най-лекият намек за банки, депозити и кредити в текста предизвиква нервен, прекомерен и необичайно невеж смях у публиката. На голяма част от хората малко увереност няма да им се отрази зле, а всичко, което аз чувствам, е доза объркване. Преглеждам собствените си колонки във вестника отпреди седмица-две и имам чувството, че са писани в друго десетилетие. Имаше време, когато разбирах нещата, но сега? Сара Пейлин? Никога не бях предполагал, че Джон Маккейн ще опетни своята запазена марка – прагматичния консерватизъм, и би поел управлението наред с начинаещ крайнодесен невежа, колкото и да е подходяща за демографската картина. Питър Манделсън обратно в кабинета? Това не го бях предвидил. Не съм чак толкова безполезен, че да не мога да предскажа, че ако всичко върви по план, Обама и Камерън ще се здрависат по време на олимпийските игри в Лондон през 2012 г., макар че се съмнявам оттук насетне нещо да върви отново по план. Например вчера. Събуждам се сутринта и чувам мрачната новина, че Германия е взела страната на Ирландия и е саботирала плана за стратегическо обединение на Европа срещу кризата. До 15 ч става ясно, че няма такова нещо. На интернет страницата на Би Би Си Робърт Пестън (подобно на Раджех Омар за кризата от 2008 г.) ми заявява, че „Алистър Дарлинг и финансовото министерство на САЩ не могат да намерят разумна причина за начина, по който се държи германското правителство. И заради това няма нужда да се търси решение на едно все още временно състояние.“ След това разбирам, че Исландия – страна, чието население е колкото това на Лестър, понастоящем може да национализира трите си най-големи банки, защото те (кой можеше да предположи?) „спират развитието на останалата част от икономиката“. Бил съм в Рейкявик. Прилича на Борнмът, само че с планини. Може и да има някъде британски колумнисти или телевизионни говорители, които са твърдели преди години, че дори Исландия е прекалено много изложена на риск от лош дълг. Ако в действителност е така, аз не съм разбрал. Там, където предсказатели и мъдреци не успяват, идват пророците. Една от стабилните тенденции на пророчествата, свързани с кризата, предвижда самия край на капитализма. Можете да я откриете в дясната политика, където тексаският републикански конгресмен Джеб Хенсарлинг описа спасителния план на Буш като „хлъзгаво нанадолнище към социализма“. Можете да я намерите и в Англия. По време на предаване преди няколко седмици аудиторията в най-ориентираната към торите част аплодира Тони Бен за съвета му да се национализират нефтените компании. През 1983 г. те най-вероятно биха гласували за обесването му. Можете да я откриете и в ляво. Докато бях студент в средата на песимистичните 70 години на миналия век, имаше една организация, която подобно на фанатиците, обикалящи улиците с огромни табели „Краят е близо“, постоянно прокламираше настъпването на финалната криза. Социалистическата работническа лига, чиито членове наброяваха 500 души (включително Ванеса Редгрейв), обяви заплахата от световна криза, която ще бъде последвана от условия за революция, назрели за ... върховенството на Социалистическата работническа лига. Отне им 20 години на разочарования, за да се отрекат от пророчеството си. В наши дни класата на примирените е по-добра. Всеки поне наполовина приятелски настроен към медиите учен ще се окаже в положение на разпоредител на „новия свят“, в който Америка е смирена и отслабена, а Китай – господстващ (почти морално господстващ). Маделин Бънтинг, интересна писателка, чиито творби обединяват религиозност и смътен уклон на ляво, пише за краха на продължилата три десетилетия икономическа правоверност на „неолибералния капитализъм“. И докато ние сме ангажирани с „по-маловажното събитие“ на войната срещу тероризма, „реалният сценарий на Страшния съд, който представлява далеч по-голяма заплаха за западните цивилизации (каквото и да значи това) набира скорост точно до епицентъра на ядрен взрив на Уолстрийт“. „Каквото и да значи това?“ Демокрация. Свободни медии. Свобода на словото и събранията. Против погребването на жените живи. И така – къде ни отвежда тази фантазия, която лесно може да съблазни лейбъристите? Партията на Маргарет Тачър спечели навремето битката, защото показа дори на най-късогледите демократи, че чрез противопоставянето си на сделката за приватизацията на British Telecom тя не желае връщане към предишния BT. Чрез Общата селскостопанска политика им показа също така докъде ни доведе протекционизмът. Не казвайте просто „по-добра регулация“ или „алтернативен минимален данък (АМТ)“, другари. Това не е нищо ново. И така, тези мили брътвежи ще се окажат подобни на Скучния пророк от Монтипайтъновия „Животът на Брайън“, който предсказва единствено това, че нещата ще бъдат поставени в други неща. Тепърва ни предстои да усетим последиците на кредитната криза – безработицата, орязването на разходите, израстването на едно песимистично поколение. И когато това стигне до нас, можем да очакваме още по-вълнуващи пророци, продавачи на хилиастки марки, антикапиталистически изкупителни жертви от покрайнините, да започнат да влияят върху основната държавна политика.