Дейвид Ленарт „Ню Йорк таймс“ През 1929 г. в Ню Йорк Майер Мишкин ръководeше собствен магазин за копринени ризи, чийто клиенти били хора от работническата класа. Когато през октомври същата година фондовият пазар се срина, дребният предприемач каза на сина си, тогава студент в „Сити колидж“, че богатите мошеници най-сетне са си получили заслуженото. Година по-късно проблемите на Уолстрийт започнаха да засягат цялата икономика и магазинът за ризи фалира, след като загуби голяма част от клиентелата си. Мишкин никога повече не си намерил постоянна работа и се наложило синът му да издържа семейството. Чух историята от внука на Майер - Фредерик, който допреди месец, когато сам се оттегли, бе съюзник на Бен Бернанке в борда на Федералния резерв. Поуката е ясна за всички. Мнозина във Вашингтон се страхуват, че страната се е запътила стремглаво към огромен икономически спад. За техен ужас обществеността и много от членовете на Конгреса мислят като Майер Мишкин – загрижени са повече за наказанието на Уолстрийт, отколкото за спасяването на икономиката. Обществото обаче наистина има сериозни основания да проявява скептицизъм. Специалистите и отговорните за държавната политика лица, които толкова искат да предприемат мерки, така и не обясниха убедително от какво се страхуват. Не е достатъчно да кажат, че пазарите могат да замръзнат, че ще стане невъзможно да се теглят заеми, а икономиката може да изпадне в най-тежкото си състояние след Голямата депресия. Повечето американци още не са усетили кризата на собствен гръб, като изключим формулярите им за пенсионните планове с дефинирани доходи. За тях призракът на депресията е неубедително плашило, а законопроектът за $700 млрд., който Конгресът отхвърли тази седмица, може би изглежда като спасителен пояс за богатите мошеници. Защо изобщо събуждаме лошия спомен? Почти няма икономист, който да вярва, че ни чака икономически спад, наподобяващ кризата през 30-те години. Правителството вече реагира много по-агресивно, отколкото по времето на Хърбърт Хувър. Малко вероятен е спад на икономическата активност, като този през Голямата депресия (30%). Освен това сега страната е много по-богата, което значи, че много по-малка част от населението живее на ръба на бедността. Без значение какво ще се случи, едва ли бедняшките квартали ще се намножат. Основните механизми, по които сега икономиката изпада в тежка депресия, обаче са доста подобни на онези, които причиниха Голямата депресия. И в двата случая в центъра на нещата стои кредитна криза. В началото на 30-те години въпреки случилото се на Уолстрийт американската икономика все още се държи. Потребителските разходи и бизнес инвестициите са паднали, но не пагубно много. „Ако един човек разполага с добра инвестиционна възможност, но няма достъп до финансиране, просто няма да се възползва от нея. Именно тогава икономиката се срива“, казва Мишкин, който в момента е преподавател по икономика в Колумбийския университет. Както казва един друг икономист Адам Поусън, „в този момент депресията се превърна в Голямата депресия.“ До 1932 г. потреблението и инвестициите вече са се сринали, а акциите са с повече от 80% под върховите си позиции. Същото става и в момента. Днес финансовите пазари са глобални и проблемът далеч не е, че фалитът на една банка ще изхвърли от кредитните пазари определен брой хора и бизнес предприятия. Вместо това неприятните изненади на последните 13 месеца (вълнения, които някога биха били немислими) предизвикаха практически провал на информационния капитал. Банкерите гледат дългогодишните си клиенти и в главата им се върти онзи стар рефрен на проваления брак – имам чувството, че изобщо не те познавам. Две основни причини Настоящите страхове определено могат да ви се сторят неоправдани. Повечето домакинства и бизнес единици все още са в добро състояние. Тогава защо някои от банките не се възползват от по-високите лихви и не спечелят малко пари? Има две основни причини. Първата е доста проста – банкерите се притесняват, че заемополучателите изглеждат по-стабилни, отколкото в действителност са. Спомнете си какво се случи през 1930 г., когато американската икономика на пръв поглед се справяше добре с бурята. Втората причина е малко по-сложна. Банките притежават множество дългосрочни активи (като ипотеката ви например) и имат големи краткосрочни дългове, които са по-евтини от дългосрочните. За да изплатят дълга си, трябва да изтеглят краткосрочните заеми. Ключовият момент е, че съвременната икономика не може да функционира, когато хората нямат лесен достъп до кредитиране. Това става явно след известно време, тъй като повечето компании и домакинства не теглят големи заеми всеки ден. В един момент обаче тази зависимост ще стане очевидна и последиците ще са болезнени. Липсата на заеми за коли вече доведе до сериозен спад в продажбите на автомобили. Възможно ли е сегашната криза да премине без отпускането на $700 млрд. държавни пари, които да освободят Уолстрийт от най-токсичните му авоари? С други думи, могат ли банките да решат, че наистина пропускат доходоносни инвестиционни възможности? Разбира се. Прав ли е Конгресът, като се бори за изпълнима програма, която ще остави възможно най-голяма част от тежестта върху Уолстрийт? Безусловно. В крайна сметка обаче не става дума за Уолстрийт, а за редуцирането на риска от наистина неприятен развой. Нещата вече опират до ограничаване на вредата от финансовото разточителство през последното десетилетие. За жалост няма начин това да стане, ако всички не подадат ръка на Уолстрийт. Там се намират кредитните ни пазари и е нужно те да заработят отново. „Изправени сме пред сериозна национална криза. Ако бездействаме сега, ще повторим грешките на Голямата депресия“, казва внукът на Майер Мишкин.