Резултатите от италианските избори са такива, че съставянето на коалиция е де факто невъзможно. Победителите са Берлускони и Грило, срещу които Берсани е безпомощен. Защо италианците сами си причиниха тези неприятности?
Всичко би могло да изглежда и по-различно: ако италианските избиратели бяха възнаградили курса за икономии на Марио Монти и бяха осигурили на партията му парламентарен комфорт. Оттам нататък Монти би могъл да се коалира с умерената левица на Пиер Луиджи Берсани, да състави стабилно правителство и да продължи реформите. Протестното движение на Бепе Грило "5 звезди" би могло да влезе в ролята на опозиция и да упражнява натиск върху управляващите. А Силвио Берлускони просто би могъл да остане извън играта.
Този сценарий би бил в съответствие с исканията на правителствата в целия ЕС, които и от собствен интерес желаят само най-доброто на Италия. Но истината се оказа съвсем друга - едва всеки десети италианец гласува за Монти. Изборите се превърнаха във водевил, на който обаче никой не се смее. Победителите са един десен популист и един шут: в Сената коалицията на Берлускони е почти толкова силна, колкото и левицата, а в Камарата на депутатите протестното движение на Грило има повече гласове от всяка друга отделна партия. Берлускони и Грило, които с удоволствие пласират антиевропейски лозунги, разполагат с общо 55 процента от гласовете. Монти и Берсани не могат да управляват срещу тях, като това е истинско бедствие не само за Италия, но и за Европа.
Защо обаче италианците сами си причиняват толкова неприятности? Единият възможен отговор е, че много граждани вече не вярват в държавата и общото благо. Политиците разочароват надеждите им в продължение на десетилетия. И вече няма значение дали ще гласуват за християндемократи, комунисти или пък за Берлускони. В крайна сметка промяна няма да настъпи. Само данъците ще растат...
Реформите на Марио Монти неизбежно доведоха до влошаване на живота на мнозина италианци - младежите трудно намират постоянна работа, възрастните не могат да свържат двата края с пенсиите си, икономиката е в рецесия. Хладният реализъм на Берлин и Европейския съюз се възприема в Италия като вражески диктат. Още повече, че нито Берлин, нито Брюксел съумяха да убедят италианците, че след драстичната "диета" следва възстановяване.
Безнадеждността тласка хората в ръцете на демагозите и ето, че Берлускони успя да спечели една немалка част от разочарованите. Преди изборите той обеща на гражданите да им върне имотните данъци за цялата 2012 година - което си е всъщност купуване на гласове. Бепе Грило пък се представи като класически утопист - обеща изчистване на Авгиевите обори, референдум за еврото и голямо ново начало.
Изборите в Италия маркират същевременно и промяна на системата. Двупартийният политически модел, при който леви и десни се сменят на власт по американски образец, трябваше да укрепи Италия, но се провали. Исторически страната винаги е клонила към яростен дуализъм - Дон Камило срещу Пепоне, Северът срещу Юга, Лацио срещу Рим. И сега един срещу друг се изправят смъртните врагове - блокът на Берлускони и левицата. При това и двата лагера имат по една сериозна слабост. На Берлускони не му е до реформи - той иска власт, за да защитава личните си интереси. Левицата пък отдавна е разпокъсана.
Днешна Италия де факто е разделена на три. Десницата на Берлускони, левицата на Берсани и привържениците на Грило. За да управляват Италия, двама от тримата големи трябва да съставят коалиция. А това е сложно, ако не и невъзможно. Левицата не се доверява на Берлускони. Бепе Грило пък смята всички останали за корумпирани аутсайдери. Италия изглежда неуправляема. Все пак е възможно и решение - ако депутатите от движението на Грило и левицата открият общия си интерес в името на благото на страната. Протестиращите от "5 звезди" може изведнъж да се превърнат в реформатори, които да управляват заедно с умерените леви. Тогава Берлускони действително би останал извън играта. И правосъдието най-сетне би могло да го привлече под наказателна отговорност. Но и това е само един сценарий.