Натан Шарански, в. "Вашингтон пост" Сега, когато свободният свят се опитва да формулира ефективен отговор на неотдавнашното нашествие на Русия в Грузия, съвсем логично най-важната задача е как да се направи така, че войските на Русия да бъдат изтеглени от демократичната й западна съседка. Но може би си струва политиците да помислят малко как се стигна до това. Положението в Грузия е кулминация на една неуспешна политика към Русия в периода след Студената война. Главната причина за този провал е пренебрегването на връзката между вътрешна свобода и външната агресия. С отстъплението от демокрацията в Русия светът изостави подхода, показал ефективността си в късните етапи на Студената война, когато отношенията с Кремъл бяха обвързани с разширяването на свободата вътре в Съветския съюз. В края на 1987 г., в навечерието на първото посещение в САЩ на Михаил Горбачов и по-малко от две години след като бях освободен от ГУЛАГ, аз помогнах за организирането на масов митинг във Вашингтон с искания за свобода на емиграция за евреите, притиснати зад Желязната завеса. Някои от моите съорганизатори се тревожеха, че митингът може да подкопае надеждите за мир, появили се с идването на власт на Горбачов. Никак не им беше ясно как ще реагира Рейгън на акцията, тъй като той беше в добри лични отношения с новия съветски генерален секретар на ЦК на КПСС. Тогава аз поисках среща с Рейгън, за да го попитам директно. След като изразих тези опасения, той отвърна съвсем кратко: "Мислите ли, че ме интересува приятелство със Съветите, ако те продължават да държат гражданите си в затвора? Постъпете така, както смятате за правилно". Обвързването на отношенията с определени изисквания, ако се прилага правилно, може да означава да се каже "да", така както и "не"; един Кремъл, който върви към либерализация, трябва да се подкрепя и да се поддържат връзки с него, докато Кремъл, отклонил се от този път, трябва да се конфронтира и да бъде наказван. След като Студената война приключи, тази твърда, но принципна политика бе бързо изоставена. Например президентът Владимир Путин, когато за първи път дойде на власт и мнозина се надяваха, че ще продължи да води Русия в правилната посока, искаше Конгресът на САЩ да отмени поправката Джексън-Ваник. Този закон бе постигнал забележителен успех: руснаците бяха свободни да ходят, където си искат. Американските законодатели можеха да признаят историческите промени, постигнати с помощта на въпросния закон и да го отхвърлят, но вместо това те го оставиха да бъде използван като оръжие от селскостопанското лоби в един малък търговски спор с Русия. За онези от нас, които платихме висока цена за подкрепата си за поправката, това бе обезсърчаващо. За лидерите в Кремъл това беше "доказателство", че предполагаемият идеализъм зад поправката от самото начало е бил прикритие за циничен користен интерес. По този начин "морковът" - отменянето на поправката, бе глупаво оттеглен, а "тоягата" не се използва. Путин все по-смело отменяше демократичните реформи - от закриване на медии до заплахи към независими журналисти и национализация на промишлени отрасли - а не последва и намек за протест. Когато той нагло арестува Михаил Ходорковски, милиардер и потенциален съперник за президентския пост, някои в Кремъл предупредиха за сериозни негативни последици. Но тези съветници бързо загубиха доверието, когато Западът, след като си каза традиционните повърхностни фрази за човешките права и демокрацията, на практика с нищо не промени отношението си. Сега свободният свят е застанал на опасен кръстопът. Възстановяването на независимостта на Грузия и на самоувереността на другите демократични съседи на Русия е критично важно. Но ако трябва да се подходи стратегически към корените на проблема, то фокусът не трябва да бъде върху това или онова конкретно външнополитическо действие на Русия, а по-скоро върху демокрацията вътре в самата Русия. ---- Авторът, бивш съветски дисидент, е председател на Института „Аделсън“ за стратегически проучвания в Ерусалим. По БТА