Ген. Цветан Тотомиров* Нескончаемите поправки направиха Закона за отбрана и въоръжените сили (ЗОВС) непостоянен, неясен и неустановен. Военнослужещите свикнаха с непрекъснатите промени и очакват всеки нов законодател да предложи нови допълнения. Така в последните години на закона започна да се гледа с определена незаинтересованост, незачитане или търгуване с изборно влияние, което води единствено към безотговорност, демагогия и анархия. Само за 12 години ЗОВС претърпя повече от 300 поправки. Сега предстои да бъде приет нов закон, сътворен по стахановски почин през летните месеци. Новото ръководство на МО побърза да прояви активност и да изпревари другите ведомства по продуктивност и по отчитане на дейност. Като имам предвид късия срок за разработване на документа, възниква въпросът ще успеят ли авторите да създадат авторитетен закон, който да съхрани традициите на българската войска. Никъде по-силно, както във войската, не се чувства необходимостта от хармония, съчетаваща стремежа към модерно съзидание и дълга към завета на предците. Днес наистина е нужен нов закон, след като бе премахната наборната служба и поделенията се формират само от професионални войници. Широко използваните нови понятия като „професионална армия”, “кадрови военнослужещ” и „професионален войник” размиват разликата между наетия по договор срещу заплащане войник и офицера, който е професионалист в по-широкия смисъл на думата защото се е посветил в служба на обществото. Вероятно затова ръководството на МO отдели повече внимание на социалната политика, изучавайки опита на редица държави и отчитайки собствения си горчив опит през последните години както в окомплектоването на армията с кадрови войници, така и в доста спорната реформа на въоръжените сили. В проекта на ЗОВС се залагат основите на интегрираното Министерство на отбраната, за което се говори отдавна. Законотворците ликвидират пряката командна връзка между висшия военен ръководител – началника на Генералния щаб, и президента. Командването преминава към министъра на отбраната или ще се осъществява от негово име чрез началника на отбраната – длъжност, непозната досега в нашата военна история. Въпреки че по закон началникът на отбраната е длъжен да дава на президента „изисканата” информация, съдържанието на новия закон налага единствено министърът да стане представител на върховния главнокомандващ. За началника на отбраната законът отрежда скромни съветнически функции: „да подпомага”, „да го представлява” „да прави предложения” на министъра и др. Т.е. да е консултативен орган на правителството чрез военния министър по големите въпроси, по които може да бъде слушан или не. Подобна идея упорито се повтаря и налага през последните години от бивши министри на отбраната и от чиновниците в МО. Тази промяна предоставя на министъра още повече неограничена власт в кадровата политика, в изграждането и модернизацията на въоръжените сили. Веднага възникват въпросите къде са заложени предпазните механизми да не бъде допуснато политизиране на професионалната армия и на офицерския й корпус. Да, има алинеи, с които е забранено военнослужещите да членуват в партии, но няма забрана военнослужещите да симпатизират на партията, от която е министърът. Във военните среди подобна логика е разбираема. Не бива да забравяме, че едно политизирано офицерство ще бъде раздирано от постоянни политически ежби, ще преследва недостойни цели, ще стане чувствително към евтина популярност и краткотрайни успехи, с което военната сигурност на държавата може да бъде подложена на риск. Кой ще стане гарант, че процесът на реполитизация на офицерството никога няма да стартира? Министърът на отбраната ли? НЕ! Той е представител на част от избирателите (в повечето случаи само на управляващата партия) сред военнослужещите, но не и на военнослужещите пред гражданите. С далаверите и с тясно партийната си политика мнозина министри на отбраната доказаха, че трудно биха могли да бъдат такива „гаранти”. Не се разбира, че интегрираното МО (към което законът се стреми) представлява органично обединяване на структури на Министерството на отбраната и ГЩ. То би трябвало да събере или да ликвидира дублиращите звена, а не премахването на „ненужната структура” на ГЩ на БА. Редица подобни амбиции са свършвали печално. Най-фрапантният пример е от 1935 г., когато Хитлер неколкократно намалява влиянието на ГЩ наричайки го “недобро ловджийско куче”. Фюрерът поема ролята на главнокомандващ и поставя на възлови командни длъжности генерали, които не притежават необходимите качества, но охотно служат на нацистите. Резултатите са известни. В българската история МО е интегрирано с ГЩ през периода 1923-1990 г. Но тогава министърът на отбраната е най-старшият военачалник, военен професионалист от кариерата, назначаван от висшия ешелон на управляващата партия. След прехвърлянето на командните функции към министъра в новия проект би трябвало да се разшири контролът от страна на началника на отбраната върху административните звена в МО. Това може да стане, ако законодателят постанови, че началникът на отбраната е и първи зам.-министър на отбраната. И че всички заповеди, които издава МО, се подписват от министъра и от началника на отбраната. Само по този начин ще бъдат регулирани правомощията и ще бъдат спестени редица противоречия, с които вече е зареден новият вариант на закона. За добрата работа на интегрираното МО особено важен ще е кадровият подбор. В още по-голяма степен там ще бъдат нужни компетентни личности, способни да прогнозират и да формират политиката във военната област. Кадри, способни на държавническо мислене. Смятам за целесъобразно в проекта за закон да залегнат такива изисквания поне към служителите от висшия ешелон. В проекта е отделено място за професионалната система на образованието във военните училища и във Военната академия „Г.С. Раковски”. Но твърде малко е казано за професионалното израстване в кариерата. Законът трябва да предпази офицерите от политически реверанси да гарантира израстването в длъжност да става само и единствено според професионалните достойнства и постигнатите резултати. Интересен е още един момент: как при обявяване на военно положение началникът на отбраната (с тези права и задължения) ще стане началник на щаба на Върховното главно командване (ВГК)? Може би представителите на ГЩ, които са участвали при подготовката на проектозакона, имат някакви идеи, но, повярвайте ми, в този вариант на закона те трудно биха могли да се реализират. Как ще бъдат решавани проблемите на мобилизацията, организацията на въоръжените сили в мирно и военно време, подготовката на войсковите единици, издаването на регламентиращи документи за родовите и специалните войски, подготовката на командния състав? Целият този комплекс от дейности е вписан сред задълженията и е отговорност на министъра на отбраната. При възникване на сътресения министърът ще обяснява, че организацията на изпълнението не е била добра, а началникът на ВГК ще твърди, че подготовката не е била съгласно изискванията. При такава философия, заложена в проекта на закона, би било редно министърът на отбраната да оглавява щаба на Върховното главно командване. Практиката е доказала, че законодателят не трябва да създава нещо, което носи характера на абсолютна новост. Нещо неочаквано и непознато. Законодателят е длъжен да познава психологията на военнослужещите, да свързва постиженията и традициите в областта на отбраната с най-високите стандарти на модерните въоръжени сили. Законодателят би трябвало да помни, че в душата на всеки българин живеят заветите на деди и бащи. И че дългът към Отечеството е една от най-здравите връзки между поколенията, между минало, настояще и бъдеще. *Авторът е бивш началник на ГЩ на БА (1994-1997 г.). Участник в подготовката на сега действащия ЗОВС (1995 г.). Водещ идеал за него е деполитизираната армия.