„Не беше решение, а насока“, заяви президентът на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги след последното заседание на репортерски въпрос какво решение е взел Управителният съвет относно покупките на правителствени облигации в еврозоната. Макар че постройката звучи странно (Как изобщо една комисия разработва нова политика, без изобщо да постановява нещо?), не можем да хвърляме вината за граматичните усуквания върху иначе безупречния английски на италианеца. Изказването по-скоро отразява крайния педантизъм, до който е принуден да стигне той, за да умиротвори различните европейски избиратели, докато се опитва да спаси еврото, а с него и ЕЦБ.
Тази пресконференция на Драги може да остане в историята като един от най-гениалните ходове на международната политическа сцена. А може и да се запомни като поредния непохватен и безплоден опит да бъдат задоволени всички. И в двата случая е ясно, че шефът на ЕЦБ очевидно не е лека категория политик, както веднага и погрешно заключиха някои анализатори заради провала му да пусне в действие тежката артилерия от ликвидни мерки. Драги знае, че вездесъщият германски контингент в ЕЦБ, представен от преследваната от спомените за Ваймарската република Bundesbank, е обсебен от почти свещена клетва да защитава независимостта на централната банка. Германците ще отхвърлят твърдо и най-беглия опит за монетаризиране задълженията на разточителните правителства, който на практика ще пренесе ЕЦБ от първоначално зададената й сфера на парична политика към опасното поле на фискалната. Драги обаче знае също така, че разклатените правителства от периферията на еврозоната, включително това в Рим, ще се задушат, ако не бъде прекъснат порочният кръг на растяща доходност по облигациите, падащо пазарно доверие и свиваща се икономическа активност. Крайният резултат от този цикъл ще е срив на валутното обединение. Каква полза ще има тогава от независимостта на ЕЦБ?
И така, Драги бе принуден да върви по острието на бръснача. Той предложи компромис – ЕЦБ ще обмисли закупуването на суверенен дълг с падеж до 2 години (вместо абсолютен ангажимент за закупуването на по-дългосрочни книжа), и то само след като суверенните длъжници обещаят да извършат нови фискални и структурни реформи в рамките на спасителни пакети от Европейския фонд за финансова стабилност (EFSF) или Европейския механизъм за стабилност (ESM). Така той подхвърли кокал на италианското и испанското правителство и в същото време увери германците, че периферните държави ще бъдат накарани да си платят.
В крайна сметка пазарите решиха, че това е сръчен ход. След първоначалното разочарование, когато инвеститорите се оплакваха от липсата на чек за неограничено финансиране на покупки на облигации, дълговите пазари в еврозоната и цяла Европа се покачиха. Goldman Sachs, Deutsche Bank и UBS бяха толкова въодушевени, че вдигнаха средносрочните си прогнози за еврото в рамките на $1,30, при сегашно ниво от близо $1.2340. Оптимизмът им не е лишен от логика. С маневрата на Драги покупките на краткосрочни инструменти от ЕЦБ ще спечелят време на Испания и Италия. Отказът да бъдат облекчени лихвите по 10-годишните облигации на тези правителства ще запази натиска върху тях да предприемат мерки, които да вдъхнат достатъчно доверие у инвеститорите да им заемат за по-дълго време и да ги измъкнат от непрекъснатото изместване на падежа. Независимо дали тактиката ще проработи, шефът на ЕЦБ ще може да твърди, че не монетаризира държавен дълг. Освен това прехвърля отговорността за действие към политиците. Правителствата в Мадрид и Рим трябва да приемат обвързаната с условия помощ от EFSF и ESM, а тези в Германия, Франция и други страни, чиито пари поддържат двата спасителни фонда,  трябва да я отпуснат. Точно така ЕЦБ иска да се развие решаването на кризата – фискално решение от правителствата, а паричният аспект да е определен от централната банка.
В същото време обаче това елегантно политическо решение подчертава основната заплаха за успеха – кой гарантира, че всички замесени страни ще намерят политическата воля да действат? Обещанието за купуване на краткосрочни облигации може да изкуши отчаяните кабинети на Испания и Италия да поискат съдействие от ЕС, но измъчените  им гласоподаватели ще откажат придружаващите го допълнителни икономии. Настроените против спасявания германци, французи, холандци и финландци също няма да са щастливи.  С изваждането на Мадрид и Рим от групата на донорите на EFSF и ESM пропорционалното бреме за оставащите ще нарасне с повече от размера на самите разходи.
Да не забравяме и вътрешната борба в ЕЦБ. Може би една от причините Драги да не определи съобщението на банката като решение е, че разполагаше със съгласието на всички останали членове на Управителния съвет., освен с това на президента на Bundesbank Йенс Вайдман. Вероятно защото Драги, наясно, че ще трябва да пробута идеята и на пазарите, обеща ЕЦБ да разгледа проблема със старшинството. В превод, при просрочие ЕЦБ няма да има предимство пред частните облигационери. Това уверение би трябвало да избегне нежелания ефект програмата за купуване на дълг да изплаши инвеститорите, които не искат да бъдат на второ място. В същото време обаче поставя баланса на банката под директна заплаха – нещо, което не се харесва на никой управител, да не говорим за член на свръхконсервативната Bundesbank.

По „Маркет уоч“