Още откакто американският президент Ричард Никсън сложи край на конвертируемостта на щатския долар в злато през 1971 г., се чуват призиви за връщане на златния стандарт под една или друга форма. Поддръжниците на идеята искат да премахнат системата на хартиените пари, гарантирани единствено от обещания, и валутите отново да бъдат обезпечени с ценния метал. През последните няколко години, докато централните банки по света извършваха количествени улеснения в опит да подкрепят икономиките си, тези гласове станаха по-силни. Трудно е да се обясни специфичната привлекателност на златото – то може да е естетически красиво, но прави ли го това стабилна основа за една парична система? Професорът по политическа икономика Робърт Скиделски твърди, че поддръжниците на механизма имат почти атавистична вяра в силата му, произтичаща от древния култ към боговете на слънцето. Те обаче пренебрегват обстоятелството, че светът вече изпробва златния стандарт и в повечето отношения той се оказа истинска катастрофа. При сегашната уредба, когато икономиката расте и произвежда повече стоки, централната банка може да увеличи паричното предлагане в съответствие с темпа на брутния вътрешен продукт (БВП). При златния стандарт, когато производството расте, паричното предлагане ще бъде фиксирано и така с повече стоки, но със същото количество пари, цените ще паднат. Поевтиняването може да изглежда като нещо хубаво и в отделни случаи наистина е така, но спадът на общото ценово равнище обикновено се свързва с тежък икономически натиск. Защо да купувате нещо днес, ако то ще бъде по-евтино другата седмица? Крайният резултат обикновено е понижение на БВП, растяща безработица, намаляващи заплати и голямо увеличение на реалното дългово бреме. Повечето икономисти днес приемат, че както Дългата депресия от 1873 г. до 1896 г., така и Голямата депресия от 30-те години на ХХ в. са били задълбочени от златния стандарт. През 30-те години, колкото по-скоро държавите се отказваха от системата, толкова по-бързо бе възстановяването им.
Златният стандарт означава, че паричната политика и лихвените проценти се определят така, че да предпазват стойността на валутата спрямо един метал, вместо да отразяват икономическите условия в страната. Както казва професор Дани Родрик, в основата си това е недемократично. Истинската причина златният стандарт да не бъде трансформиран  по устойчив начин след премахването му през Първата световна война беше разширяването на избирателното право, което вече обхващаше и работническата класа. Вече с право на глас работниците едва ли щяха да подкрепят политиците, които постоянно поставят грижата за стойността на парите спрямо златото пред грижата за броя на заетите. Разбира се, златният стандарт облагодетелства някои хора, най-вече във финансовия сектор. Стабилните международни цени и отвореният световен капиталов пазар в епохата на класическия златен стандарт създадоха прекрасна среда за банкерите. От икономическа гледна точка концепцията просто не си заслужава, но въпреки това продължава да се радва на много яростни застъпници. В основата си тя е политическа, а не финансова. Поддръжниците на златния стандарт искат златни белезници, които да ограничават властта на централните банки да се намесват и способността на държавите да харчат. Те искат да премахнат всякакви останки от политически контрол върху паричната система и да я фиксират към случайно избран лъскав метал, за да позволят на силите на свободния пазар да поемат контрола. Ето защо не е изненадващо, че повечето последователи на златния стандарт подкрепят и идеите на дясното либертарианство.

По в. „Гардиън“