Свидетели сме на покъртителни трагедии в домовете за изоставени деца. За да ги прекратим, трябва да променим и системата за осиновяване. Законодателят е длъжен да наложи строга санкция за онези родители, които са изоставили децата си в институции и не се интересуват от тях. Те просто трябва да бъдат лишени от всякаква възможност да предопределят бъдещето на децата си. Крайно време е точно Семейният кодекс да пререже родителската небрежност и безотговорност. Тук е мястото да споменем, че един от най-дискутираните въпроси в Семейния кодекс е вписването на децата в регистрите за осиновяване – национални и международни. Засега това вписване може да се точи с години – детето, изоставено в институция, чака да му бъдат приготвени документите, да бъдат внесени в съда и той да се произнесе за вписването. Това чакане не е обвързано със срокове – случва се то да продължи 2, 3, 4 и повече години. В това време детето расте и шансовете му са осиновяване драстично намаляват. Ето защо е необходимо законодателят да предвиди максимален срок за процедурата по вписването – не повече от 6 месеца. Ако в рамките на тия шест месеца досието на детето не бъде попълнено с необходимите документи, то да бъде вписвано в регистъра за осиновяване по служебен път. Най разумната промяна в процедурата е вписването в регистър да става на базата на сведения и документи, подготвени от отделите „Закрила на детето”, без тази мярка да бъде потвърждавана от съда. Така ще бъде избегнато разтакаването по съдебните инстанции, което е причина децата да остават дълго в институциите с неизяснен статут. Водещ принцип в дейността на социалните органи би трябвало да бъде изискването детето да престоява в институции де факто не повече от 6 месеца. Особено важна е думата „де факто“ - тя означава да бъде избегнато бюрократично протакане на процедурата. Практиката показва, че отделите „Закрила на детето“ в общините и дирекциите „Социално подпомагане” в областните центрове се нуждаят от компетентна помощ на юристи, които да изясняват статута на децата и да подготвят документите им за вписване в регистър. Защото самите социални работници в повечето случаи нямат юридическо образование, а освен това са претоварени с работа и отговорности. Дори когато имат най-добрите намерения те нямат възможност да попълват и придвижват досиетата на децата в срок. Опитни юристи, привлечени от неправителствения сектор или от организациите, акредитирани за международни осиновявания, ще улеснят изключително много процеса на изясняване на статута на децата. Но за да се случи това, законодателят трябва да го предвиди в новия Семеен кодекс. Всеки социален дом е подкрепян от спонсори, които в повечето случаи са неправителствени организации. Техните членове също биха могли да се нагърбят за изясняване статута на децата и с подготовката на досиетата им за вписване в регистър. В повечето случаи тези спонсори имат и необходимия морален капацитет, и финансовия ресурс за тази дейност. Съветите по осиновяване в областните центрове се събират, когато им остане свободно време. Членовете на съвета нямат интерес от увеличаване на броя на осиновяванията. Логично е да се помисли как тези хора биха могли да бъдат стимулирани – да им се плаща за бройки осиновени деца, макар и символична сума. Ако няма макар и минимален личен интерес, процедурите няма да бъдат активизирани и ускорени. Недопустимо е деца, здрави и прави, да прекарват живота си по социални домове заради немарливост. А за жалост в социалната сфера почти на всяка крачка се сблъскваме с този проблем. Затова в новия Семеен кодекс би трябвало да залегнат и санкции за забатачени досиета на деца от домовете. Запознати с процедурите по осиновяванията твърдят, че периодът за преминаване от един регистър в друг е ужасно дълъг. Деца с по три отказа от български семейства чакат с години да бъдат вписани в регистъра за международно осиновяване. А после – пък да бъдат предложени на чуждестранни кандидат-осиновители. Тези срокове трябва да се съкратят максимално. Защото е нечовешко деца от ромски произход да бъдат нарочно държани в регистъра за национално осиновяване, след като априори се знае, че българинът не осиновява такива деца. Логично и хуманно е те бързо да бъдат вписвани в регистъра за международно осиновяване, като това не ги лишава от шанса евентуално да бъдат осиновени в България. В процеса на осиновяване най-важен е интересът на детето. В това никой не се съмнява. Да не забравяме обаче, че хората, които са решили да осиновят дете, преживяват много дълбоко и емоционално този процес. Техните права също би трябвало да бъдат зачитани, още повече като се има предвид, че те предприемат една благородна и високоморална стъпка. Засега законодателят не предвижда времето за посочване на дете да се обвърже с конкретни срокове. Което е предпоставка за корупция. По тази причина кандидат-осиновителите често се питат: „Защо другите чакаха по-малко от мен, кому платиха, за да им посочат по-бързо дете?“. Ето защо в новия Семеен кодекс би трябвало да бъде предвидена и спазвана елементарна поредност в списъка на чакащите кандидат-осиновители.