"Вашингтон пост" Подробностите около това кой какво е направил за предизвикването на войната на Русия срещу Грузия не са много важни. Помните ли точните подробности на судетската криза, която доведе до нахлуването на нацистка Германия в Чехословакия? Разбира се, че не, защото този морално неясен спор с право е запомнен като незначителна част от много по-голяма драма. Събитията от миналата седмица също ще бъдат запомнени по този начин. Сегашната война не започна заради погрешна преценка на грузинския президент Михаил Саакашвили. Това е война, която Москва се опитва да предизвика от известно време. Човекът, който веднъж нарече разпадането на Съветския съюз "най-голямата геополитическа катастрофа на 20-и век", възстанови на практика царско управление в Русия и се опитва да върне на страната отминалата й доминираща роля в Евразия и света. Разполагащ с богатство от петрол и природен газ, почти пълен монопол над енергийните доставки за Европа, един милион войници, хиляди ядрени бойни глави и третия по големина военен бюджет в света, Владимир Путин смята, че е дошло времето да направи хода си. Отговор на “цветните революции” Нерадостната съдба на Грузия се дължи на това, че тя граничи с нова геополитическа разделителна линия, която върви по протежение на западните и югозападните граници на Русия. От балтийските държави на север през Централна Европа и Балканите до Кавказ и Централна Азия възникна борба за геополитическа власт между набиращата сила реваншистка Русия, от една страна, и ЕС и САЩ - от друга. Агресията на Путин срещу Грузия не бива да се обяснява единствено с желанието й да влезе в НАТО или със засегнатото му честолюбие от независимостта на Косово. Тя е най-вече отговор на "цветните революции" в Украйна и Грузия през 2003 и 2004 г., когато проруските им правителства бяха заменени от прозападни. Това, което Западът приветства като разцъфтяване на демокрацията, автократичният Путин възприе като геополитическо и идеологическо обкръжаване. Оттогава Путин е решен да спре и по възможност да обърне прозападната тенденция на границите му. Той се стреми не само да попречи на Грузия и Украйна да се присъединят към НАТО, но и да ги постави под руски контрол. Отвъд това той се стреми да си създаде зона на влияние във вътрешността на НАТО с по-нисък статут на сигурността за страни по стратегическите флангове на Русия. Това е основният мотив зад противопоставянето на Москва на противоракетните програми на САЩ в Полша и Чехия. Не го е грижа за няколко хиляди южноосетинци Войната му срещу Грузия е част от тази голяма стратегия. Путин не го е грижа нито за няколко хиляди южноосетинци, нито за косовските сърби. Твърденията за панславянско съчувствие са претексти, които целят да разпалят у дома национализъм за Русия като велика сила и да се разшири силата на Русия в чужбина. За жалост подобни тактики, изглежда, винаги проработват. Докато руски бомбардировачи нападат грузински пристанища и бази, европейци и американци, включително много високопоставени служители в администрацията на Буш, обвиняват Запада, че оказва твърде силен натиск на Русия по твърде много въпроси. Вярно е, че много руснаци бяха унизени от начина, по който завърши Студената война и Путин убеди мнозина да обвинят Борис Елцин и руските демократи за това предаване на Запада. Настроението е като в Германия след Първата световна война, когато германците се оплакваха от "позорния Версайски диктат", наложен на една повалена Германия от държавите победителки и от корумпираните политици, които забиха нож в гърба на нацията. Сега, както и тогава, тези чувства са разбираеми. Сега обаче, както и тогава, те биват манипулирани, за да се оправдае автокрацията у дома и да бъдат убедени западните сили, че сговорчивостта - или, да използваме почитаната едно време дума, помиряването - е най-добрата политика. Саакашвили падна в капана Истината обаче е, че по повечето от тези проблеми натискът се оказва от Русия, а не от Запада или малка Грузия. Русия беше тази, която отправи предизвикателство в Косово - място, където Москва няма никакви различими интереси отвъд изразената панславянска солидарност. Русия беше тази, която реши да превърне незначително разполагане на няколко отбранителни ракети-прехващачи в Полша, които по никакъв начин не могат да се използват срещу огромния ракетен арсенал на Русия, в значима геополитическа конфронтация. И Русия беше тази, която предизвика война срещу Грузия, като насърчи южноосетинските бунтовници да увеличат натиска над Тбилиси и да отправят искания, които никой грузински лидер не би могъл да приеме. Ако Саакашвили не беше паднал в капана на Путин този път, нещо друго щеше в крайна сметка да предизвика конфликта. Дипломати в Европа и Вашингтон смятат, че Саакашвили е допуснал грешка, като е изпратил войски в Южна Осетия миналата седмица. Може би. Обаче истински огромната му грешка беше, че е президент на малка, до голяма степен демократична и твърде прозападна нация на границите на Путинова Русия. Историците в бъдеще ще приемат 8 август 2008 г. като не по-малко значима дата от 9 ноември 1989 г., когато падна Берлинската стена. Нападението на Русия над суверенна грузинска територия беляза официалното завръщане на историята до една надпревара между велики сили почти в стила на 19-и век, с яростните национализми, борбите за ресурси, сфери на влияние и територии и дори - макар и това да шокира усета ни от 21-ви век - употребата на военна сила за постигане на геополитически цели. Вашингтон не може да се намеси Гледката на усмихнатия американски президент Джордж Буш, бъбрещ с руския премиер Владимир Путин на олимпиадата в Пекин, докато руски самолети бомбардират Грузия, показва каква е реалната политика на САЩ към Русия. САЩ смятат Грузия за най-силния си съюзник в блока от бивши съветски страни, но Вашингтон се нуждае твърде много от Русия по големи въпроси като Иран, за да рискува нейната подкрепа, като защити Грузия. Това писа в. "Интернешънъл хералд трибюн" във вчерашния си брой. Служители от Държавния департамент ясно показаха, че няма никакви изгледи САЩ да се намесят с военна сила. Буш не използва твърда риторика, когато поиска Русия да спре бомбардировките. Служители от администрацията на Буш признават, че външният свят, и по-специално САЩ, не могат почти с нищо да повлияят на руските действия. "В стратегически план руснаците изпратиха сигнали , че наистина искат да упражнят силата си, и че са недоволни от случилото се с Косово", каза дипломат. Той визира гнева на Русия към Запада заради признаването на независимостта на Косово по-рано тази година. Решението на САЩ и Европа да признаят Косово може да е подготвило атмосферата за светкавичното решение на Русия да изпрати войски в подкрепа на сепаратистите в Южна Осетия. За администрацията на Буш изборът се свежда до следното: дали си струва да подкрепи Грузия - която повече от която и да е друга бивша съветска републик се съюзи със САЩ - по въпроса за Южна Осетия в момент, когато спечелването на подкрепата на Русия за овладяване на ядрените амбиции на Иран е главният приоритет на американската външна политика. Дипломат от ООН се пошегува завчера, че ако някой отиде при руснаците и им каже "Окей, Косово срещу Иран", сделка ще има. Това може и да е хипербола, но някои служители от администрацията на Буш стават все по-убедени, че може би САЩ не могат да имат всичко и ще трябва да избират приоритетите си, особено във връзка с Русия. Зараждащата се агресивност на Русия е планирана във времето така, че да съвпадне със сегашната ангажираност на Америка в Ирак и Афганистан и задълбочаващата се конфронтация с Иран. Това означава, че Москва "командва парада", признават служители от администрацията на Буш.