Светослава Кръстева, анализатор, „Политикъл Кепитъл - България" На трети юли две минути преди 6.30 часа сутринта София беше събудена от мощен взрив, последван минути по-късно от втори. Силната канонада продължи почти през цялата сутрин, а по-слабите гърмежи и през следващите дни. В продължение на повече от час обаче никой в столицата на България не знаеше какъв е източникът на взривовете, както и какви последици би могло да има от тях. Дори и жителите на кварталите „Челопечене“ и „Чепинци“, чиято близост до мястото на инцидента ги направи неволни свидетели и преки потърпевши, непосредствено след експлозиите напразно очакваха официална информация за случващото се. В желанието си да я дадат журналистите от сутрешните блокове на националните медии правеха неуспешни опити да се свържат с някой държавник, който да хвърли повече светлина. Това, което следящите медиите видяха обаче, е как длъжностните лица не насочиха усилията си за координиране на действията си по овладяване на кризата, а по-скоро се надпреварваха кой пръв ще отиде на мястото на събитието, знаейки, че камерите на телевизиите и репортерите на ежедневниците ще бъдат там. Този опит за евтин ПР обаче в никакъв случай не спомогна за по-добрата информираност на населението. В крайна сметка паниката и публичните спекулации белязаха почти целия ден. „Недостатъчна координация между институциите и нулева информация за обществото в първия най-критичен момент.” Така коментира действията на институциите във връзка с инцидента в „Челопечене“ председателят на Народното събрание Георги Пирински. Подобно изказване на третия по ранг човек в държавата съдържа в себе си индикация за станалата очевидна липса на капацитет за адекватна реакция от страна на т.нар. компетентни органи. Интересно е, че подобно изказване идва от представител на управляващото мнозинство, което прие създаването и поддържането на специално министерство, отговарящо за политиката при бедствия, аварии и извънредни ситуации. Случилото се в „Челопечене“ повдига темата за необходимостта от съществуване на Министерство на извънредните ситуации (МИС), при това със значителен бюджет, поддържан от парите на данъкоплатците, след като представителите на ресорната институция и нейният министър отново не действаха по най-акуратния и адекватен начин. Както споменахме, един от най-негативните ефекти от забавените действия на отговорните институции за пореден път беше поставянето на населението в положение на липса на информация и бързи инструкции за реакция. В този смисъл продължава да е очевидна липсата на законово регламентиран механизъм за оповестяване на гражданите в случай на заплашваща живота и здравето им непредвидена криза. В момента няма единен закон за действията при бедствия и аварии. Затова пък в българското законодателство битуват два отделни нормативни акта, касаещи темата – Закон за управление при кризи (ЗУК) и Закон за защита при бедствия (ЗЗБ), познат още и като “закон за министерството на Емел Етем”. Излишно е да се отбелязва, че дефиницията на понятията „кризи” и „бедствия” в двата закона е повече от сходна. По-важно в случая е да се види как и кой според всеки един от двата текста трябваше да даде информация и съответно да отреагира адекватно и навременно в сутринта на трети юли. За жалост след поредното кризисно положение става по-ясно например, че приетият през 2006 г. закон, който раздели управлението на кризи от управлението на бедствията, е със сбъркана логика. В него очевидно не е предвиден механизъм за управление и единна координация, който да синхронизира действията на всички държавни институции в подобна ситуация. Законът предпоставя дублиране, припокриване и дори конфликт на правомощия. В крайна сметка миналия четвъртък така и не стана ясно кой управлява процесите по овладяване на кризисната ситуация. Всичко това даде основание впоследствие да има прехвърляне на вина и отговорности. Допълнително в чл. 3, ал. 2 от приетия през 2005 г. Закон за управлението при кризи е записано „За осигуряване на управлението при кризи се изгражда Национална система за управление при кризи”. Такава Национална система обаче няма и до днес „Превантивната дейност е комплекс от мероприятия, които включват: приемане на Национална програма за защита при бедствия и годишни планове за изпълнението й.” Това пък е записано в чл. 6 от приетия през 2006 г. Закон за защита при бедствия. А в началото на юни тази година пък стана ясно, че 230 000 евро с ДДС ще заплати МИС на консултант, който технически да подпомогне написването на тази Национална програма. И тъй като тази информация ясно показва, че липсва такъв документ, който трябва да определи приоритетните дейности в тази сфера за последващите приемането му 5 години, всяка година не се приемат и годишни планове за защита от бедствия. „В администрацията на Министерския съвет се създава Национален център за управление при кризи” – това гласи чл. 24 от Закона за управление при кризи. Една от записаните в закона задачи на този център е да „осигурява постоянен обмен на информация по управлението при кризи между заинтересованите институции”. От случилото се след първите взривове на трети юли става ясно, че такъв Национален център или липсва, или не си върши работата. Изключително зле говори и самият факт, че няма яснота върху съществуването му. Но донякъде успокоява наличието на втори закон. Така или иначе взривовете в „Челопечене“ могат да минат както в графата „бедствия”, така и в тази за „кризи”. От Закона за защита при бедствия става ясно, че с цел опазване живота и здравето на гражданите би трябвало да съществува и действа Единна спасителна система, която да осигурява: „1. предупреждение; 2. изпълнение на неотложни мерки за намаляване на въздействието; 3. оповестяване; 4. спасителни операции; 5. оказване на медицинска помощ при спешни състояния; 6. оказване на първа психологична помощ на пострадалите и на спасителните екипи” и т.н. От интернет страницата на Министерството на извънредните ситуации се разбира, че такава Единна спасителна система съществува и че тя всъщност представлява организацията, координацията и ръководството на действията на звената, службите и структурите при подготовката за реагиране при бедствия. Основните съставни части на тази система са Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита”, Национална служба „Пожарна безопасност и защита на населението” и центровете за спешна медицинска помощ. За разлика от други сфери, където принципът на Мечо Пух „Колкото повече, толкова повече” върши работа, в законодателната не е така. Защото съществуването на два закона, отнасящи се до бедствията, кризите и авариите, не гарантира ефективното справяне с тях, а точно обратното. Конфронтация между местните и държавните институции, придвижване на екипи на „Гражданска защита”, „Бърза помощ“, пожарната в стил удрящи се в стени атоми, разноговорене и неадекватни изказвания пред медиите – на това станаха свидетели всички, включили телевизори, радиа и интернет медии на трети юли в желание да разберат какво се случва в София. Можем само да сме благодарни, че с реакцията си “отговорните” органи и институции не предизвикаха още по-голяма катастрофа. 1641 – толкова според Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване" са жителите на квартал „Челопечене“. 2345 пък са служителите, работещи в различните структури и звена на МИС, като 14 от тях са в дирекция „Връзки с обществеността и протокол”. В регионалните звена на „Гражданска защита” в София и в Софийска област са назначени 176 души (от общо 1702). Служителите на Главна дирекция „Национална система 112” са 405. Това са трите структури на министерството, които трябваше да изнесат най-голямата тежест поне в първите часове след инцидента. Изброените цифри показват, че тези органи разполагат с достатъчен човешки ресурс за овладяване на кризисни ситуации. Дали поради липса на координация или управленска некомпетентност обаче станахме свидетели единствено на кризисен хаос.