Сюмъс Милн „Гардиън“ Непрестанно бяхме уверявани, че за каквото и да е войната в Ирак, със сигурност не е за петрол. Тони Блеър нарече идеята конспиративна теория. Войната беше противоборство между демокрацията и диктатурата, оръжията за масово поразяване и човешките права. За всичко останало, само не и за петрол. Доналд Ръмсфелд, тогавашният министър на отбраната на САЩ, настояваше, че конфликтът „няма абсолютно нищо общо с петрола“. Когато миналата есен експредседателят на Федералния резерв (Фед) Алън Грийнспан написа: „Всички знаем: войната в Ирак е най-вече война за петрола“, към него се отнесоха сякаш е сенилен стар джентълмен, който за всеобщо неудобство изпуска нишката на разговора. Този аргумент обаче ще минава все по-трудно от следващата седмица, когато четири от най-големите петролни корпорации ще подпишат споразумения за подновяване на експлоатацията на иракските резерви. Четирите енергийни гиганта „Бритиш петролеум“, „Ексон Мобил“, „Шел“ и „Тотал“ не само съставиха собствените си спогодби с иракското правителство, нещо нечувано досега. Според информацията те са си осигурили и правото на първи отказ върху много по-примамливите 30-годишни договори за производство, които се очаква да бъдат подписани, след като подкрепеният от САЩ нов закон за нефта бъде приет. Той ще позволи продажбите на едро, а следователно и правото на придобиване от страна на западните партньори. Дойде време за отмъщението на петролните гиганти от т.нар. Голяма четворка. Историята на американската окупация показва подобно развитие. Когато американските танкове влязоха в страната, ни беше заявено, че последното нещо, което искат победителите, е постоянен американски контрол. Още по-яростно отричаха намеренията си за реколонизация на Ирак. Войната трябваше да даде на иракчани правото на свободен живот. Оттогава минаха 5 години и Джордж Буш и Дик Чейни вече натискат правителството си в „зелената зона“ в Багдад да сключи тайна сделка за неограничена военна окупация. Тя успешно ще постави Ирак в позицията на дългосрочен васал. „Кукла на конци“ През април поверителен източник от иракското правителство ми предостави секретно копие от проекта за „стратегическо рамково споразумение“, който да замени сегашния мандат на САЩ, който изтича в края на годината. Подробностите бяха публикувани в „Гардиън“. Проектоспоразумението упълномощава САЩ да „извършват военни операции в Ирак и да задържат лица, когато е необходимо, при наложителни причини за сигурност“. Оттогава излязоха наяве доста детайли около съпътстващото „споразумение за статута на силите“, предложено от щатската администрация. Това споразумение включва искания за: повече от 50 щатски военни бази, пълен контрол над иракското въздушно пространство, правен имунитет за американските организации и фирми за военна и лична защита и правото да извършва въоръжени операции на територията на страната, без да се допитва до иракското правителство. Тези права са много повече от предоставените във всички споразумения, които САЩ са сключили с останалите страни по света. Ако бъдат спазени, условията ще превърнат Ирак в „кукла на конци“. Не е особено изненадващо, че проектът предизвика смут в страната. В САЩ също се появи опозиция. На Конгреса обаче ще му бъде отнето правото на глас по спогодбата, защото администрацията предвидливо избра да не нарича споразумението „договор“. Тази игра вече е позната В Ирак обаче проектът възроди лоши спомени. Иракчаните вече са играли тази игра. След като Великобритания окупира Ирак през Първата световна война, през 1930 г. тя подписва поразително подобен договор с правителството „на конци“, за да „подготви“ страната за фиктивна независимост. Също като в проекта на Буш, сама си предоставя военни бази, правото да води военни операции и правен имунитет. Новото предложение на американската власт и ограниченията върху иракския суверенитет обаче надхвърлят дори имперските клаузи от предвоенния колониален договор. За да стане паралелът с имперската политика още по-осезаем, четирите големи петролни компании, които подготвят триумфалното си завръщане в Ирак, са всъщност четирите партньора в „Ирак Петролеум Къмпани“. През 20-те години именно на тях Лондон свободно предоставя правото да черпят от иракското богатство в печално известна експлоатационна сделка. Англо-иракският договор и нечестно разпределените нефтени концесии хвърляха сянка върху иракската политика в продължение на десетилетия. Те бяха повод за бунтове, въстания и преврати. Най-накрая монархията беше свалена, петролните компании – изхвърлени, а през 1958 г. радикалният националист генерал Касим прати британците да си вървят у дома. Следващия месец се навършват точно 50 години от революцията от 1958 г. Буш и Чейни обаче изглеждат все по-решени да прокарат както споразумението за сигурност, така и дълго отлагания закон за приватизация на иракската нефтена индустрия преди изборите в САЩ. Забелязват се признаци, че въпреки силната опозиция в Ирак, комбинацията от брутална тактика, подкупи и привидно смекчаване на най-екстремните претенции на САЩ може да им осигурят целия комплект от имперски права. Със сигурност обаче, ако добре обмисленият план на Буш за неограничена чужда власт в Ирак и контрол на иракския петрол бъде наложен на иракчаните със сила, съпротивата и кръвопролитията ще се увеличат. Истина е, че САЩ и Великобритания не нахлуха в Ирак само заради петрола. Това беше и проекция на американската власт в този най-стратегически чувствителен регион, с нефт в сърцето, който доведе Ирак до катастрофа, а постави под заплаха Близкия изток и голяма част от останалия свят. Именно затова борбата за възстановяване на иракската независимост се простира далеч извън границите й. Светът се нуждае от независим Ирак.