Ейдриън Хамилтън “Индипендънт“ Нито сълза не беше пролята, нито възторжен вик чут. Дори и протести не съпроводиха последната европейска обиколка на президента Буш в края на двата му мандата в Белия дом. Вместо това той обикаляше почти като анонимен дипломат – да проведе няколко частни разговора, да каже няколко думи пред камерите или да си замине почти неразпознат и със сигурност неаплодиран. Има и по-претенциозна версия за събитието, която коментаторите във Вашингтон измислиха и която дори някои тук разпространяват. Тя твърди, че суперанонимната визита на Буш е доказателство за успеха на връзките, които той е изградил с Европа. След инвазията в Ирак европейските лидери били охладнели и тревожни, но днес Буш и Европа се чувстват доста добре в компанията си. Тримата главни лидери на ЕС – Гордън Браун, Ангела Меркел и Никола Саркози – били проамерикански настроени. И дори Иран не ги разединил. Това, разбира се, може би е лустрото, което дипломатите предпочитат да виждат. Действителността обаче е различна. Мълчанието, което съпътства последната международна обиколка на Буш, е мълчанието за провала, а не тихото признание за победата. Той искаше да приключи втория си мандат с план за мирно споразумение в Близкия изток. Както обаче показа визитата му в Израел по-рано през годината, мирът в ивицата Газа е много по-далеч от когато и да било. Ирак малко се е поуспокоил. „Ал Кайда“ се бори с въоръжена съпротива. Заплахата от тероризъм обаче не е намаляла, фундаменталистката реторика се засилва и Ирак е толкова далеч от обединението, колкото винаги е бил. А Европа? Споразумението за по-строги санкции от страна на Европа към Иран е викът на отчаяние на една политика, която се провали в опитите си да задържи страната, ядрения й прогрес и влиянието й. Рейтингът на САЩ никога не е бил по-нисък Проучванията на общественото мнение по света показват едни и същи резултати: рейтингът на Америка никога не е бил по-нисък. Политиката на Буш е тотално дискредитирана. И най-впечатляващото е, че този абсолютен провал се повтаря почти огледално от проучванията на американското обществено мнение, където Буш изглежда има най-ниския рейтинг, откакто е създадена рейтинговата система. В Америка Ирак вече се признава за ужасна грешка. И все пак – и това е също толкова впечатляващо – когато става дума за реалната политика, която може да замести тази на Буш, дебатът не е особено голям както в САЩ, така и навън. Ранните предложения на Барак Обама за директни преговори с „Хамас“ и дори с иранския президент Ахмадинеджад предизвикаха такова възмущение и неочаквани обвинения в липса на патриотизъм, че Обама беше принуден да ги оттегли почти веднага. Току-що си беше осигурил кандидатурата на Демократическата партия, когато се появи пред Американско-израелския комитет за обществени въпроси АИПАК (произраелското лоби в САЩ), за да декларира пълната си подкрепа за обединен Йерусалим – нещо, което дори Буш не е предлагал. Искат хем тотална промяна, хем пътя на миналото В САЩ съществува онова странно – и за очите на чужденеца, необяснимо – съжителство на общественото мнение, което иска тотална промяна на политиката на Буш, включително гласове за алтернативна политика като този на републиканския стожер Джеймс Бейкър, и президентската надпревара, която не позволява на нито един от кандидатите да се отклони от тесния и дискредитиран път на миналото. За това си има множество обяснения. В края на краищата повечето американски избори не се влияят особено от външната политика. Избирателите се интересуват от вътрешните си проблеми, нещо, с което в момента Обама се е заел, от националната икономика, данъците и социалната политика. Светът и най-вече Европа са на грешен път, ако се надяват на радикално нова външна политика от Вашингтон, каквито и да са крайните резултати. Светът копнее по US лидерство, а негодува срещу него В същото време обаче трябва да отбележим, че нито Близкият изток, нито Европа, нито Азия са наясно с бъдещето си след Буш. Светът май все още копнее по някакъв вид американско лидерство, а като го получи, обидено негодува срещу него. Това е така, защото, ако погледнем към лидерите в Европа, Израел, арабския свят, Китай или Индия, просто няма държавници, които да предложат някаква алтернатива. Лидерите им са си национални и локални политици. А това оставя тежкото бреме само на американските плещи. Защо САЩ да се държат по-добре от всички останали? Само защото техните плещи са по-широки и по-богати, отколкото на повечето страни в света, взети заедно? В крайна сметка силата на американската нация достигна своя връх и президентът й показа този факт на всички открито – да го видят. Вашингтон след Буш няма да предложи напълно нова външнополитическа стратегия. Почти сигурно е, че ще нарисува грандиозни картини. Буш вече ги е рисувал. Но онова, което САЩ могат да постигнат и на което съюзниците и съперниците им би трябвало горещо да се надяват, е да си изберат президент, който може да възвърне част от доверието. Една Америка, чийто народ се чувства по-добре със самия себе си, би била по-добра и за всички нас. Има само един кандидат, който може да постигне това, и той не се казва Джон Маккейн, въпреки целия му потенциал да работи добре с чуждите представителства по света.