Ричард Коен "Вашингтон пост" Неотдавна в. "Ню Йорк таймс" състави списък на жените, които имат шансове един ден да бъдат избрани за първата жена президент на САЩ. Тогава от учтивост, но и от предпазливост ние включихме в него и Хилари Клинтън. Но идеята на това упражнение, пък и на настоящия анализ, е да покажем, че точно сега тя няма да стане първата жена президент на САЩ. Вярно, нейната предизборна кампания все още не е приключила, но много скоро от нея изобщо няма да има смисъл. Много скоро тази кампания ще приключиq и то по такъв начин, че следващия път, когато Клинтън пак се кандидатира за президент, тя ще трябва да започне всичко отначало. Да, Клинтън ще загуби този път надпреварата за официалната номинация на демократите и това е нещо напълно очаквано. Да, Клинтън заслужава да загуби надпреварата и това е доста широко разпространено мнение, споделяно както от жените, така и от мъжете. Второто поне би трябвало да запуши устата на надигащия се хор от оплаквания, че бившата първа дама ще стане жертва на някаква извратена омраза към жените. Умора от клана Клинтън Аз също насочих изстрелите си срещу Клинтън. Но го направих не заради някакъв сексизъм, а воден от подбуди, имащи нещо общо с характера на бившата първа дама. Пък и воден неизбежно от нещо като умора от клана Клинтън. Защото 8-те години на управление на Бил Клинтън ми бяха достатъчни. Именно тези 8 години на Клинтъновото президентство, осеяни с псевдоскандали и истинска опашата лъжа, навредиха на предизборната кампания на Хилари Клинтън още от началото. Защото повечето от американците си казаха, че тя се включва в надпреварата най-вече като съпруга на бившия президент, водена от намерението да измори с трети Клинтънов президентски мандат и без това изморената от клана Клинтън нация. И хората започнаха да се молят да не се случи подобно нещо. Тя разигра картата на жертва Но имаше и нещо друго. Клинтън поведе кампанията си, както само една жена би могла да го направи. Тя призна, че е била жертва, за което, разбира се, наистина беше права. Но тя не спря дотук, а продължи да повтаря често пъти това, понякога с ирония, понякога с чар, и за някои от избирателите, главно за онези възрастни жени, които доста често знаят повече неща за живота, отколкото мъжете, това повтаряне се превърна в нещо като предимство. Един мъж никога не би могъл да направи подобно нещо. Един мъж никога не би могъл да разиграва картата на жертвата, най-вече на жертвата в сексуален план. Искам да кажа, че разиграването на подобна карта не подобава на всеки мъж, който иска да бъде лидер. Интернет веднага щеше да съсипе с подигравки онзи, който дръзне да се прави на жертва. Но сега, ако ми позволите, бих искал да свърша дотук със заключенията, свързани с половете. Позволете ми да подчертая, че гордостта, достойнството и онова, което прилича на безпощадна непоколебимост, не са нито чисто мъжки, нито чисто женски качества. Това са лидерски качества. Трудно бихме могли да си представим Маргарет Тачър, Голда Мейр или пък Индира Ганди да се държат като Тами Уинет (певица) до мъжа си. Вреди на единството на демократите Хилари Клинтън сега също демонстрира тези лидерски качества. Като отхвърля хора от призиви да се откаже от надпреварата, тя се държи точно така, както всеки лидер би трябвало да се държи. Човек никога не трябва да се отказва. Точно това прави сега и Хилари Клинтън. Тя продължава надпреварата, защото, когато човек реши да се откаже от битката, от тази загуба му омръзва много бързо, а пък животът ни учи, че всичко може да се случи. Разбира се, Хилари вреди с упоритостта си на единството на Демократическата партия, а до известна степен и на конкурента си Барак Обама. И последният не само че ще чуе ехото на Клинтъновите нападки от устата на Джон Маккейн, но и ще види как в интернет тези нападки ще бъдат рециклирани така, че самата Клинтън ще бъде нападателката. Но накрая, когато Обама бъде провъзгласен за Крал на демократите, Клинтън ще го прегърне, ще се понесе музика, а множеството ще започне да ликува и всичко ще бъде забравено. И след като всичко това се случи, Хилари Клинтън ще бъде в добра позиция през 2012 г. да се бори отново за президентския пост, но този път не като нечия съпруга, а като упорит боец, който няма да напусне надпреварата. Пък и тогава тя ще бъде на 65 години, а четири години по-късно ще продължи да си бъде все така по-млада, отколкото е сега Джон Маккейн - кандидат-президентът на републиканците.