Може би вече малцина си спомнят, че дизелът беше „нафта“ и употребата му в бита ни се свеждаше до отопление чрез огромни пушещи и вонящи печки, които никога не трябва да оставяш без надзор. На редовия гражданин литър нафта струваше стотинки, ако, разбира се, не е била задигната по нощите от службата в размери, които и бездруго никой не си играе да отчита. Хората гледаха с недоверие на транспортните й възможности, тъй като просто нямаше резервоар, в който да я сипят. Освен ако не караш трактор или кораб. Пък и щом е в пъти по-евтина от бензина, няма как да върши същата работа, нали? Двайсетина години по-късно нафтата е вече дизел, масовият шофьор й е редовен клиент, а производителите на автомобили се надпреварват да предлагат модели с все по-икономични и мощни дизелови двигатели. Веднага след като се оказва, че дизелът може да върши работата не по-зле от други автогорива и е по-търсен поради икономичността си, цената му скочи над тази на бензина. Нищо че производствените му разходи остават по-ниски. Нищо че и държавния му акциз е по-малък. Нищо че в конкурентна среда повишеното търсене би трябвало да доведе до спад на цената. Тя расте от „глобални“ съображения заради ЕС, правителството и пожарите във Финландия. Какво ни остава, освен да се надяваме, че няма да измайсторят двигател, който работи с вода.