"Икономист" Тази седмица лидери от ЕС си приписват заслугите за една изборна изненада: неочаквания успех на проевропейската коалиция начело със сръбския президент Борис Тадич на общите избори на 11 май. Сърбите "несъмнено избраха Европа", заяви френският външен министър Бернар Кушнер. Холандският депутат от Европейския парламент Ян Маринус Виерсма обяви, че изборите бяха "вид референдум, на който гражданите дадоха своята подкрепа за бъдещо членство на страната в ЕС." Това може би е малко прибързано. Вярно, че коалицията на Тадич се нарича "За европейска Сърбия". Неговите поддръжници развяваха знамето на ЕС със златни звезди на син фон. Тадич обаче не спечели категорична победа и е от огромно значение кои партии в крайна сметка ще се озоват в ново коалиционно правителство. Ако неподходящите партии скалъпят споразумение, те все още могат да поведат Сърбия към още по-дълбока изолация. Свободното пътуване Въпреки това би било абсурдно да се отрече, че ЕС изигра роля на изборите. Европейските правителства се съгласиха да предложат на Сърбия няколко навременни (макар и символични) отстъпки дни преди изборите. Сърбите може би се чувстват "унижени" от факта, че 19 държави от ЕС признаха независимостта на Косово, след като провинцията се отцепи през февруари, заяви дипломат. Но ЕС също така им напомни, че Европа е свързана с хубави неща като свободно пътуване. Макар не точно ЕС да "донесе победата", европейските правителства поне изпратиха сигнал, че предпочитат Сърбия да е в клуба, отколкото надвиснала опасно извън него. Това важи и за съседите на Сърбия в Западните Балкани, които са примамвани с визови облекчения и тем подобни и са уверявани, че могат да се радват на "европейска перспектива" (ако трябва да използваме жаргона на Брюксел за евентуално членство). Всичко това изглежда доста прагматично, дори щедро. А това е странно, защото когато стане въпрос за разширяване изобщо, по-старите членове на клуба стават доста раздразнителни. България може да се окаже с милиарди замразени евро Не само бъдещето е причина за тревога. Страстите са разгорещени и покрай Румъния и България, които се присъединиха през 2007 г. България вече видя как бяха замразени десетки милиони евро от фондовете на ЕС на фона на опасения за измами. Сумата на замразената помощ може да нарасне на милиарди, когато това лято бъде оповестен мониторинговият доклад на Европейската комисия. Новото италианско правителство говори заплашително за ограничаване на румънските имигранти. Според последното проучване на “Евробарометър” по въпроса за разширяването мнозинството подкрепят приемане на само една нова държава - Хърватия, относително напреднала, чиито плажове се пукат по шевовете от пържещи се италианци и германци всяко лято. Хърватия е на път да се присъедини през 2010 или 2011 г. Още по-парадоксално е, че някои от най-ревностните привърженици на присъединяването на Сърбия и други държави са страни с най-разтревожени от разширяването избиратели. Италия, която има фобия към имигрантите, първа (заедно с Гърция) започна да твърди, че ЕС трябва да бъде по-гъвкав в исканията си Сърбия да сътрудничи на прокурорите, преследващи военни престъпници. Австрия лобира неуморно за балканските части на бившата Австро-Унгарска империя, започвайки с Хърватия. Въпреки това обаче голям процент от австрийските избиратели са против приемане на която и да било друга балканска държава освен Хърватия (а внушителните 81 на сто са против членство на Турция). По подобен начин френски министри може и да ликуват, че сръбските избиратели избраха Европа, но през 2006 г. Франция прокарваше идеята, че бъдещо разширяване трябва да се оценява въз основа на "капацитета за усвояване" на ЕС - опасно неясен термин, който включва "възприятията" на избирателите. Френският президент Никола Саркози публично се противопоставя на членство на Турция. Предотвратяване на нестабилност Ако разширяването е толкова непопулярно, защо толкова много лидери от ЕС искат да си припишат заслугите за сръбския вот за Европа? Съществуват две обяснения, между които има връзка. Първото е, че държането на отворена врата за балкански държави като Хърватия, Сърбия, Македония и останалите не предполага подкрепа за разширяването изобщо - това е специфична стратегия за предотвратяване на допълнителна нестабилност в задния двор на Европа. А втората е, че разширяването в повечето случаи се получава по този начин. Може да се твърди, че разширяване като общ проект не съществува. Ходовете за разширяване на ЕС по-често са отговор на конкретни кризи и предизвикват големи разправии, докато стане ясно, че няма по-добри алтернативи (разширяването през 1995 г. с Финландия, Швеция и Австрия е изключение). Гърция беше приета през 1981 г., за да бъде обвързана със Запада, макар всички да се опасяваха, че не е готова. Необходими бяха девет години спорове, за да бъдат присъединени Испания и Португалия на фона на тревожните възгласи (най-силни във Франция) за евтината иберийска работна ръка и селскостопанска продукция. Надеждите за ЕС на България и Румъния станаха реални едва по време на Косовската криза през 1999 г., когато тяхното въздушно пространство беше необходимо, за да могат изтребители на НАТО да бомбардират Сърбия. Сръбските избори можеха да преминат и по-зле. Голяма победа за отблъскващите националисти можеше сериозно да отложи разширяването на ЕС към Западните Балкани. Разширяването като по-широка кауза не беше победителят тази седмица.