Андрей Райчев Рисковано е един социолог да се изказва за банка, защото може и да има скрити, невидими факти. Но текущият случай с кризата на доверие в Първа инвестиционна просто плаче за социологическо, а не икономическо обяснение. Защо за дни избухна масова психоза и хората панически затеглиха парите си? Дори онези, които имат влогове под 25 000 лева, които следователно нищо не рискуват? (Най-много с известно забавяне да си ги получат, гарантирани от държавата.) Има огромно количество рационални съображения, които говорят, че тази доста силна банка няма да фалира: - не се наблюдават никакви фалити на предприятия в страната (т.е. едва ли има много лоши кредити); - централната банка категорично говори за стабилност (т.е. г-н Иван Искров залага главата си и личното си бъдеще); - правителството не може да си позволи такава голяма банка да фалира, защото това ще дестабилизира икономиката на страната; - и т.н., и т.н., включително редица успокояващи подробности. Защо тогава е паниката? Или по-точно масовидното явление на лавинообразно разпространение чрез слухове на тревога (защото нито един официален или поне компетентен извор на информация не говори за фалит или дори за проблеми). Очевидно в населението се е натрупала ирационална тревога. Тук няма да отивам на фройдистки обяснения (класика на психиатрията е, че този вид тревога е „желание за наказание”. Един вид спестителите подозират за самите себе си, че са незаслужено добре, че подлежат на справедливо наказание...). Но наистина няма нужда от подобна психиатрична екзотика. Действат – и то не за пръв път – много по-прости социалнопсихични схеми: Управлението е в края си У стотици хиляди хора се е натрупало предчувствие за промяна. Това предчувствие не успява да намери рационален израз в съзнанието. Защото синята опозиция е слаба, ГЕРБ не е достатъчно агресивен, за да символизира прогонване на тройната коалиция. Не се вижда кой и как ще извърши промяната. Оттук следва именно ирационалното напрежение, предчувствието за „някаква” катастрофа. Същото наблюдавахме преди осем години, в края на ерата „Костов”, малко преди резкия възход на Симеон Втори. Тогава не изби в криза на банка, ами ако помните, таксиджии щяха да съборят за една сутрин държавата (във връзка с убийство на дете на техен колега, за което пък се оказа, че е умъртвено от душевно болната си майка). И още един взрив на ирационална агресивност имаше тогава: пиян полицай беше случайно застрелял младо момиче – и щеше да падне правителството. Та сегашната сценка показва, че политическата система не успява да поеме и безопасно да отведе като гръмоотвод трупаните страхове и напрежения. Липсата на ярка опозиция обаче е само обяснение за гръмоотвода. Откъде идва самото напрежение, мълнията? И това ми се вижда очевидно. Ръстът на бензина, световният крънч на пазарите за недвижимост, поскъпването на храните на цялата планета, страхотиите, преувеличено разказвани за тероризми и световни затопляния... Всичко това са обяснения. Но има и едно, по-централно, мисля аз. Ето моята версия: Сегашният българин не признава, че живее добре. Но знае, тайничко в себе си знае, че живее пъти и пъти по-добре от най-смелите си очаквания преди 10 години. Но понеже нито публично, нито в лични разговори си позволява да говори за хубавото, той никога не е и мислил за реално обяснение по въпроса: „Защо все пак се оправих, откъде идва подобрението?” Ето затова е базово тревожен. Сам се е докарал да мисли подсъзнателно, че хубавото му е случайно, а значи временно... Все пак, чичо Фройд, следователно. П.П. Толкова съм сигурен в казаното, че лично аз оставям собствения си паричен резерв в ПИБ. Да видим дали няма да си платя гяволъка. Тази публикация на вестник „Класа” е съвместна с радио „Дойче веле” Други текстове от същия автор: www.raichev.org За отзиви и коментари: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.