Томас Фрийдман, в. „Ню Йорк таймс“ Следващият американски президент ще наследи много проблеми във външната политика, но определено един от най-големите ще е Студената война. Да, следващият президент ще управлява по време на Студена война, но този път с Иран. Такава е истината за отношенията с Близкия изток в днешно време: борба за надмощие в региона между два лагера - на САЩ и съюзника им Саудитска Арабия (плюс Израел) срещу този на Иран, Сирия и техните недържавни съюзници „Хамас“ и „Хизбула“. В редакторски коментар в иранския всекидневник „Кайхан“ от 11 май се казва: „В борбата за надмощие в Близкия изток има само два лагера: Иран и САЩ.“ Засега тимът на Америка губи на почти всички фронтове. Защо? Краткият отговор е, че иранците са хитри и безскрупулни, американците са глупави и слаби, а сунитският арабски свят е безпомощен и разединен. Други въпроси? В рубриката си във в. „Джерусалим репорт“ на 28 април Ехуд Яари, един от най-добрите наблюдатели в Близкия изток, описа мрежата на влияние, която Иран си е създал в Близкия изток: властта, която има над премиера на Ирак Нури ал-Малики, способността му да манипулира буквално цялата сунитска полиция в Ирак, успешното развитие на „Хизбула“ във военна сила – с 40 000 ракети – така че да контролира Ливан и да защитава Техеран, в случай че Израел дръзне да го обстрелва, укрепването на „Хамас“ в Газа и блокирането на всякакви опити на САЩ да съдействат за постигането на мир между Израел и Палестина. „Просто казано, отбелязва Яари, Техеран така подреди нещата, че всеки, който реши да атакува ядрените им съоръжения, трябва да е наясно, че ще последва ожесточена борба на фронтовете в Ливан, Палестина, Ирак и Персийския залив.“ Това е изтънчена стратегия за разубеждаване. За разлика от Иран за осем години екипът на Буш успя да постави Америка в уникалната ситуация, в която никой в Близкия изток „не я харесва, не се страхува от нея и не я уважава“, пише в провокативната си нова книга върху мирния процес, озаглавена The Much Too Promised Land, Аарон Дейвид Милър, бившият преговарящ в Близкия изток от името и на републиканците, и на демократите. „Осем години Бил Клинтън се опитваше да постигне мир в Близкия изток, след него още осем години Джордж Буш се учеше как да воюва там“, пише Милър. В резултат на което „Америка се намира в капан в регион, който не може да контролира и от който не може да си тръгне“. Милър сочи последните няколко месеца: през януари президентът Буш посети Близкия изток, през февруари държавният секретар Кондолиза Райс също ходи, през март вицепрезидентът Дик Чейни го посети, през април държавният секретар отново беше на официално посещение, а тази седмица президентът за пореден път е в Близкия изток. След всичко това цените на петрола продължават да са все толкова високи, а изгледите за постигане на мир – все толкова обезкуражаващи. По думите на Милър точно в момента Америка няма никаква способност „да подчини, да се сработи или да спечели на своя страна“ някой от ключовите играчи в Близкия изток. Големият дебат между Барак Обама и Хилари Клинтън е дали трябва или не да се преговаря с Иран. Обама е „за“, Клинтън е „против“. Уви, правилният въпрос към следващия президент не е дали да преговаря с Иран или не, а дали САЩ имат механизми за влияние или не. Ако имаме механизми за влияние, трябва да говорим. Ако нямаме, трябва да си ги създадем чрез икономически, дипломатически или военни инициативи и средства, които отсрещната страна би счела или за твърде примамливи, или за твърде опасни, за да ги игнорира. Което, лице в лице с Иран, екипът на Буш не успя да направи.