Сп. "Икономист" Образът на глада обикновено се свързва с безучастни погледи и подути кореми. Реколтата пропада заради войни и конфликти. Началото на кризата обикновено е внезапно и с ограничен обхват. Тежестта се стоварва първо върху тези, които вече са на ръба. Днешният образ е различен. "Това е тихо цунами", смята Жозет Шийрън от Световната програма по прехраната (СПП), агенция към ООН. Вълна от изкуствени повишения на цените на храните залива света, оставяйки по пътя си бунтове и разтърсени правителства. За първи път от 30 години насам протести срещу скъпите храни избухват едновременно в много части на света. В Бангладеш цари суматоха, дори Китай е притеснен. На други места хранителната криза от 2008 г. ще подложи на изпитание твърдението на индийския икономист Амартия Сен, че в демокрациите не може да има глад. Мерните единици на днешната хранителна криза са нищетата и недохранването. Хората от средната класа в бедните страни се отказват от здравните услуги и от месото, за да си позволят да ядат по три пъти на ден. 1 млрд. живеят с по долар на ден Средно бедните, които получават около два долара на ден, спират децата си от училище и се отказват от зеленчуците, за да могат да си позволят ориз. Тези, които получават по един долар на ден, се лишават от месо, зеленчуци и една или две порции на ден, за да могат да си позволят поне едно блюдо. Най-отчаяните, тези, които получават по 50 цента на ден, са изправени пред гладна смърт. Приблизително около един милиард души живеят с по един долар на ден. Ако в най-добрия случай цената на тяхното изхранване се повиши с 20 процента (а на някои места тя е скочила много повече), още 100 милиона души ще попаднат в тази категория, която според общите стандарти се намира под прага на абсолютната бедност. Богатите държави трябва да се отнесат към хранителната криза толкова сериозно, колкото към ипотечната криза. Големите клечки в Световната банка и ООН вече призовават за нова политика по прехраната. Паниката е основателна, но не е толкова лесно да се намери подходящият начин за помощ отчасти защото проблемът с изхранването не може да се реши с един замах и отчасти защото съществува риск някои от мерките, които са необходими в момента, да влошат нещата още повече в дългосрочен план. Отправна точка на новата политика трябва да бъде фактът, че цените на храните са по-голямо бреме за хората на едни места, отколкото на други. Износителите на храни и държавите, чието земеделие е в състояние да ги изхранва, са на печалба. Някои държави, като тези в Западна Африка, които внасят основните продукти, или Бангладеш с огромния си брой работници без земя, рискуват граждански размирици. Поради изострената ситуация там първата стъпка, която трябва да се предприеме, е да се зашият бримките в мрежата на световната сигурност. Това означава Световната програма по прехраната да се финансира достатъчно добре. За да раздаде поне толкова храна, колкото миналата година, СПП се нуждае от още 700 милиона долара и трябва да ги получи. Пазарна либерализация По принцип правителствата би трябвало да либерализират пазарите, а не да засилват намесата си в тях. Държавната намеса спъва производството на храни на всяка крачка - от субсидии за мелничарите, за да поддържат ниска цена на хляба, до подкупи за земеделците, за да не обработват земите си. Крайната цел на тези квоти, субсидии и контрол на пазара е да се изгладят дисбалансите, които в друг бизнес биха могли да се неутрализират чрез леко нагаждане към единствената нерегулирана част на търговията с хранителни продукти - международния пазар. От десетилетия тази практика води до ниски цени в световен мащаб и демотивира бедните земеделци. В момента се случва обратното. В резултат на поредното извращение на правителствата - субсидирането на производството на биогорива в богатите страни - цените отново скочиха. Правителствата наляха още масло в огъня, като наложиха квоти за износ и търговски ограничения, което доведе до ново увеличение на цените. В миналото основният аргумент в полза на либерализирането на пазара на земеделски продукти беше, че то ще предизвика повишаване на цената на храните и до увеличаване на печалбите на земеделците. Сега, когато цените са абсурдно високи, в сила е обратният аргумент - либерализацията ще понижи цените и ще даде възможност на земеделците да преживяват достойно. Земеделието се намира в застой. Светът на евтината храна вече не съществува. С късмет и добра политика може отново да се постигне равновесие. Преходът от едното към другото състояние се оказва по-скъпоструващ, отколкото някой си е представял, но промяната си струва и правителствата трябва да се стараят да облекчат болезнеността на прехода, а не да спират самия процес.